Наведе се напред, за да целуне Нокс по бузата, точно както трябваше според възприетата роля.
— Ще разбереш, че за разлика от американките, китайските момичета винаги идват навреме — усмихна се тя.
Нокс погледна часовника си — беше закъснял с пет минути.
— Изглеждаш… много добре — каза той.
— Бих го приела като комплимент, ако звучеше по-скоро убеден, отколкото изненадан — отвърна тя.
Той я хвана за лакътя и я поведе нагоре по мраморните стъпала.
— Бих предпочела да пийнем нещо насаме, преди да се качим горе — предложи Грейс, внимавайки за всяка изречена дума, тъй като вероятно ги подслушваха. Направи подканящ жест с глава към улицата.
— Както желаеш — отвърна Нокс и я поведе през потока от туристи.
Качиха се с асансьора до „Ню Хейтс“, бар ресторант на седмия етаж с прекрасна гледка към реката. Оттам се виждаше улица „Гуандон“ и витрините на бар „Гламър“, където партито на Йонг Ченг вече беше в разгара си.
Самият бар бе изграден изцяло от дебело матирано стъкло, а бутилките с алкохол се отразяваха шикозно в излъсканите до блясък полици от черно лакирано дърво. Той си поръча бира, а тя си взе чаша шампанско и тъй като в заведението нямаше свободни маси, двамата останаха с питиетата си на бара.
— Е? — започна Нокс.
— Когато се качим горе — каза Грейс, сочейки към бар „Гламър“, — трябва да изиграем ролите си съвършено. Но преди това искам да знам кога ще ми кажеш какво е това, което носиш в джоба на сакото си.
Нокс се наведе настрана и я изгледа.
— Усетих го, когато ме целуна на стълбите — продължи тя. — Не пушиш, значи не е кутия цигари; твърде голямо и тежко е, за да е мобилен телефон; много е леко, за да е пистолет; и е прекалено обемисто, за да е някакво друго оръжие, например нож. Намира се в десния ти джоб, а ти си десняк, значи очевидно държиш да ти е подръка.
— Каква прозорливост! — Той преглътна и посегна към бирата си.
— Може би е фотоапарат? — предположи Грейс.
Погледна я и си помисли колко възхитително изглежда. Беше дребна и много красива, обличаше се модерно, истинско олицетворение на женственост… Но в същото време гъвкавото й тяло излъчваше сила, останала от обучението й в армията. Впечатляващото беше, че умееше да се концентрира и най-вече да се владее перфектно.
— Това е джипиесът на приятеля ми — тихо каза той.
— Ами! — изненада се тя.
— Нямаше да се сетиш! — подразни я той.
Грейс се смръщи, не й беше до комплименти и празни приказки.
— Мога да проследя маршрута, запаметен в картата му, но не познавам добре града и не знам дали всички квартали са толерантни към чужденците — каза Нокс. — И въпреки че не ми пука на какво мога да се натъкна там, все пак не искам да поставям живота на Данър в опасност. Не можем да си позволим грешки. Не и при условие че разполагаме само с няколко дни. Знаем, че са преместили поне единия от тях, а не искам отново да ги местят. Запазени са седем места… — уточни Нокс и й подаде устройството.
— Седем е лошо число.
Нокс я изгледа скептично и продължи:
— Вероятно това е маршрутът на плащанията на Лу. Данър е следвал Лу и е отбелязвал точно къде той е оставял подкупи. Това ни е по-полезно от счетоводните му сметки.
— Не знаем какво представляват тези места — напомни му тя.
— Познавам Данър — каза Нокс, — вярвай ми, това е пътят на парите.
— Може да не са нищо повече от любимите му ресторанти или салони за масаж…
— Тогава да отидем да хапнем и да ни направят по един масаж, за да видим какво харесва — усмихна се Нокс.
Грейс включи устройството и прегледа записаните местоположения.
— Доста интересна смесица от квартали — отбеляза тя.
— Слушам те…
Тя го погледна в очите и продължи:
— Някои от тях са населени предимно с китайци, а други са скъпи и луксозни места за живеене.
— Което напълно съвпада с представата ни за подобен род дейност — отбеляза Нокс.
— Например отсрещното крайбрежие на Пудун — продължи тя. — Там се намират много от луксозните жилищни комплекси за китайци, които са партийни ръководители или бизнесмени.
— Видя ли! — възкликна Нокс.