Той отново надигна рамене.
— Идвал ли е някой друг преди мен? — попита отново тя. — Някой да е задавал въпроси и да се е оглеждал наоколо?
— Коя си ти? — попита момчето.
— Знаеш ли какво казват за зарязаните жени? — отвърна Грейс и заплашително тръгна към него.
Момчето явно се поизплаши.
— Ето такава съм. И повярвай ми, не бива да ме видиш по-бясна, отколкото съм в момента. Така че: кой е идвал тук преди мен?
— Казах ти — никой. Кълна се! — отвърна момчето.
— Жена ли беше? — попита тя, вживявайки се напълно в ролята.
— Не, честна дума!
— Как изглеждаше? Как се казваше? — продължи да настоява Грейс.
— Не е идвала никаква жена. Нито пък мъж — добави момчето. — Никой!
— Лъжец! — изсумтя Грейс. И побърза да му заръча: — Кажи на Еди да се обади на Линг Ча — спомена тя измислено име, — и то веднага щом се появи тук! Разбра ли?
Момчето кимна.
— Кълна се, че ще ти откъсна топките, ако забравиш.
Грейс се отправи към вратата, обърна се рязко и прониза с леден поглед другите момчета, които изглеждаха едновременно уплашени и успокоени от факта, че нападките й не бяха насочени към тях.
Отвори вратата и излезе.
Нокс отстъпи крачка встрани и позволи на брокерката да влезе в асансьора първа.
— Аз ще сляза по стълбите — каза той в последния момент. — Ще се срещнем във фоайето.
Агентката по недвижими имоти посегна към контролното табло, за да спре асансьора, но закъсня. Вратите се затвориха.
Предположи, че монголецът щеше да използва западното стълбище, което бе най-близо до жилището на управителя. Поне доколкото Нокс можа да забележи от монитора на охранителните камери, човекът изглеждаше като монголец или жител на северната част на Китай.
Бяха се уговорили, че в случай на внезапно прекратяване на операцията Грейс трябваше да тръгне към западното стълбище, което се намираше най-далеч от главния вход на сградата.
„Тръгни по източните стълби“, изпрати й ново съобщение Нокс, но реши да я изпревари, в случай че вече беше поела натам.
Стигна до вратата към стълбището и долепи ухо до нея: отвътре се чуваха стъпки, които се приближаваха към него. Нокс се пъхна незабелязано в коридора към стълбището. Вътре имаше само стълби от бетон, които отиваха нагоре и надолу.
Звуците също се чуваха и отгоре, и отдолу. Отгоре сигурно беше Грейс, а отдолу — монголецът. Забеляза я, когато тя се показа откъм горната площадка, и й направи знак с ръка да се махне от стълбите. Стъпките отдолу се приближаваха все повече и ставаха по-бързи и отчетливи.
Грейс се спря, чу приближаващите се стъпки и излезе през вратата. Отдолу се появи рамото на черно кожено яке. Нокс отстъпи настрана от парапета и пое дълбоко дъх, за да засили притока на адреналин в кръвта си.
Обучението в групата по ОСБ го беше накарало да се интересува и да изучава различните техники на ръкопашен бой. Китайските войници и шанхайските полицаи преминаваха през обучение по саншоу11 — техника за близък двубой с голи ръце. Руснаците се обучаваха по самбо — бойно изкуство, което комбинира здрави удари с юмруци и техники от свободната борба. Още от първите секунди на схватката Нокс щеше да разбере откъде е опонентът му — информация, която по-нататък можеше да се окаже полезна.
Нокс скочи на площадката и изненада монголеца неподготвен. Той тъкмо се качваше по последното стъпало. С едно движение го залепи за стената. Мъжът успя да запази равновесие и застана в бойна стойка.
Самбо. Значи не беше китаец, а следователно не беше много вероятно да е от полицията. Играта се променяше и Нокс можеше да направи доста повече, отколкото просто да рита и да блъска.
Умът му заработи трескаво. Руснак ли беше? Монголец? Или пък беше от Северен Китай? Чужд агент или служител от частна охрана? Добре. Което и да беше вярно, Нокс можеше да се бие, без да се притеснява, че извършва нападение над офицер от китайската полиция.
Нокс се завъртя и заби ритник в гърдите на мъжа. Последва го с удар с ръка, насочен към гърлото му, но той успя да го блокира, като използва засиления замах на Нокс срещу самия него, наведе се и го удари с глава в ребрата.
Нокс се преви надве, останал почти без дъх. Мъжът пристъпи напред и отново зае бойна позиция.
Нокс го удари с коляно в хълбока, след което заби лакът в лицето му. Чу се изпукване на счупена кост. Долната челюст на мъжа мигом увисна, а лицето му заприлича на изпуснат отвисоко тиквен фенер.
Мъжът изруга, но не беше на китайски, нито на руски. Продължи да бълва обидни думи. Езикът беше особен, звучеше като монголски, но Нокс не беше съвсем сигурен, понеже беше посещавал Улан Батор само веднъж.
Борбата приключи светкавично само след няколко секунди, след като Нокс изненадващо заби коляно в слабините на мъжа, хвана дясната му ръка и я изви силно зад гърба. Опонентът му остана в съзнание, но се свлече на земята от непоносимата болка.
Нокс успя да извади сгъваем нож, портфейл и мобилен телефон от джобовете на коженото му яке. Щеше да изпрати телефона или поне SIM картата му в „Ръдърфорд“ за анализ.
Помисли си дали да не остане и да поработи върху мъжа, за да изкопчи повече информация, но човекът не изглеждаше твърде склонен към приказки, а и Нокс не разполагаше с много време. Докато все още притискаше тялото му с коляно, Нокс хвана дясната му ръка, изви я рязко и дръпна, сякаш беше кълка на печена пуйка.
Костта изпука и опонентът му изкрещя от болка…
Грейс го чакаше в задното помещение на „Блис“, малък бар на улица „Джинксан“, декориран в стил 70-те години на двадесети век. Помещението бе изпълнено с гъст цигарен дим, от стереоуредбата се лееше джаз, а сервитьорките бяха много млади и красиви. Табелката край вратата сочеше 22 места, но Нокс реши, че лица под тези години не се допускаха в заведението. В бара имаше още петима младежи, насядали около две малки маси, които се наслаждаваха на десертите и напитките си. Никой от тях не изглеждаше на повече от двадесет.
— Другия път — започна Грейс, щом Нокс се приближи към масата и седна срещу нея — ме остави аз да избера мястото за среща.
— Тук е тихо — каза той.
— Не мога да дишам.
— Освен това, ако излезеш от задната врата, попадаш точно на една скрита тясна уличка — каза той, обяснявайки избора си.
Сервитьорката донесе нейното питие и Нокс си поръча бира. Изглежда, Грейс беше поискала водка.
— Е? Какво открихме? — попита я той.
— Изглежда, лошо са те цапардосали отдясно — загрижено отбеляза тя.
— Добре съм. Кажи ми за апартамента.
Тя му подаде айфона си, на който допреди малко бе разглеждала снимките от стаята на Лу. Той й даде портфейла на монголеца и извади SIM картата от телефона му.
— Личната му карта е китайска — отбеляза Нокс. — Изглеждаше като монголец, но може би не е…
— Не успях да намеря никакви лекарства — каза тя. — Притеснително е. Нямаше и четка за зъби, нито пък лаптоп или зарядно за него, липсваше флашпамет или друго устройство за съхранение на информация. Нямаше нито счетоводни документи, нито папки… Нищо!
— Значи похитителите са ни изпреварили — отвърна Нокс, вдигайки поглед от екрана на айфона.
— Съквартирантът на Лу твърди обратното.
— Провери ли в дрехите му?
— Нямаше нищо. Майка ми очевидно е сгрешила.
— Майките никога не грешат — отвърна Нокс. Сетне допълни с надеждата тя да се усмихне: — Не и ако питаш тях самите.
— Изглежда, Едуард държи лекарствата в себе си.
— Възможно е. Но за какво му е да взема лаптопа, ако е излязъл на поръчка?
— В Китай притежаването на лаптоп е знак за престиж — отвърна Грейс. — Хората ги разнасят като ръчни чанти — допълни тя и посочи към другия край на бара, където двама млади китайци се бяха надвесили над отворени лаптопи.
— Аха — съгласи се Нокс, — не съм изненадан.
— Интонацията ти говори друго — усмихна се тя.
— Да не би вече да ме познаваш толкова добре?