— Извинявам се, грешката е моя.
— Сега тръгвай! — кратко нареди Йонг, а ръката му очерта кръг над монитора, на който все още се виждаше спряният кадър с голата Грейс. — Остави ми дивидито. А ако ти попадне още нещо такова, искам да го видя.
— Разбира се — отвърна Фен и потисна усмивката си. Очевидно бонусът му не беше далеч. „Единадесет процента за два месеца“, помисли си той и започна да пресмята наум бъдещите си приходи.
08:45 часа
квартал Чаннин
Грейс нямаше намерение да се появява на работа, а цялото й внимание бе насочено към намирането на записките на Лу за подкупите.
Трите дни, оставащи до датата, посочена в искането за откуп, й се струваха толкова кратки, сякаш бяха три часа. Двамата с Нокс бяха попаднали на някои следи: знаеха за монголците, имаха записите с телефонните им разговори и личните им карти на постоянно пребиваващи в страната лица. Знаеха и че Данър е бил държан в плен сам, а при повторното им завръщане до дома на доставчика от „Шерпа“ човекът беше изчезнал, както и очакваха.
Нокс повторно се беше обадил на Козловски с молба да го свърже с полицейския склад за конфискувани мотоциклети, докато в същото време се опитваше да му намекне, че трябва да знае какво съдържа лаптопът на Данър.
И така, налагаше се двамата да чакат, а Грейс не я биваше много в това. Пиеше кафе в сладкарницата „При Пол“, когато телефонът й иззвъня. Не беше айфонът, а личният й мобилен. Грейс побърза да вдигне, подготвяйки се за поредната словесна битка с майка си.
— Мис Чу? Здравейте! — чу се женски глас от другата страна на линията. Звучеше като китайка, но говореше английски. — Обаждам ви се от „Йонг и син“ по желание на нашия президент и изпълнителен директор господин Йонг Ченг.
— Да? — спокойно отговори Грейс, въпреки че тялото й се напрегна. За какво ли й се обаждаше Йонг Ченг? И то на този номер? Откъде въобще знаеше коя е тя?
— Господин Йонг би искал да ви покани, вас и още един гост, ако желаете, на коктейл в бар „Гламър“ тази вечер. Събитието е от седем часа и е официално.
— Ами аз… поласкана съм — отговори Грейс. — За мен би било чест, но…
Вероятно очаквайки колебанието й, жената побърза да добави:
— Господин Йонг би искал да ви поздрави по случай завръщането ви в Шанхай.
— Завръщането ми?
— Да… Разговарям с Чу Йойа, нали? — попита жената, споменавайки китайското й име.
— Точно така — потвърди Грейс. Явно вече я бяха проучили добре.
— Да запиша ли, че ще дойдете с придружител?
— Да, благодаря ви.
— Извинявам се, че ви съобщавам толкова късно за поканата, грешката е изцяло моя — учтиво каза жената.
— Не е необходимо да се извинявате.
— Ще се радваме да ви изпратим кола, ако нямате…
— Няма нужда — прекъсна я Грейс. Значи искаха да разберат и къде живее. — Ще бъда там в седем. В официално облекло.
— Както желаете.
— Тогава ще се видим довечера, госпожо…
— Катрин Ву — представи се жената. — Аз също ще се радвам да се запознаем. Да запиша ли, че ще дойдете с придружител?
— Да. Ще водя един клиент с мен, благодаря ви.
Щом затвори, Грейс чу някой да се покашля зад нея, обърна се и през главата й веднага мина мисълта каква част от разговора беше доловила Селена Минг, асистентката на Алън Маргарт.
Настана неловка тишина, но и двете не казаха нищо.
— Поздравления за новия апартамент… — започна след миг Селена.
— Обещанието си е обещание. Когато се съгласих да работя за компанията, бяха постигнати определени уговорки — заяви Грейс, която знаеше, че само заместниците на вицепрезидента на фирмата и хората над тях в йерархията имаха право на такова луксозно настаняване. Замисли се как ли изглеждаше това в очите на останалите служители китайци. — Защо не седнеш при мен? — попита след малко, посочвайки свободния стол до себе си.
— Не мога.
— Моля те.
Макар и с нежелание, Селена се настани до нея.
— Хубав ли е? Апартаментът, имам предвид? — попита тя.
— Много… — отвърна Грейс. — Желаеш ли да го видиш някой път?
— О, моля те, не бих искала да те притеснявам — отвърна момичето.
— За мен не би било притеснение. Всъщност господин Маргарт смяташе да ми изпрати ГФО — Годишните финансови отчети — вкъщи. Може би ще бъдеш така добра да ми ги донесеш, когато идваш?
— Ще трябва да попитам господин Маргарт, но ако той разреши, със сигурност! — отвърна момичето.
— Добре. Много ти благодаря. — Грейс се надяваше да избегне това препятствие, но чрез отправяне на молба до трето лице щеше да притисне Маргарт или да й даде счетоводните документи, или да обясни на Брайън Праймър от „Ръдърфорд Риск“ защо не желае да го направи.
— Да, аз също ти благодаря — оживи се момичето и усмихнато стана да си тръгва.
Вниманието на Грейс отново се върна към поканата за коктейла. Налагаше се да се свърже с Нокс. А след това щеше да й трябва и нова рокля.
10:25 часа
квартал Хуанпу
Въздухът в града беше сивкав и гъстите облаци прах замъгляваха видимостта. Пешеходците по улиците, мотористите и велосипедистите носеха стерилни маски на лицата си, за да се предпазят от вредния смог.
Козловски чакаше пред входа на полицейския склад за конфискувани превозни средства, а вратата му беше обозначена само с една малка табелка.
— Ако това се получи — заяви Козловски, — аз ще си избера някои от бракуваните неща, но след това ще си платя. Не приемам подаръци.
— Дадено — съгласи се Нокс.
— Колкото до другото ти не толкова деликатно искане, ще ти кажа само едно: пристъпвай внимателно, приятелю.
— Някакъв инспектор Шен е разпитвал шефа на „Бертолд Груп“ Алън Маргарт за американски филмов екип и изчезналия му оператор… — Нокс преразказа това, което Дулич му беше споменал при редовния им разговор вчера вечерта. Знаеше, че при искането на услуги директният подход бе най-правилен и че само така можеше да се добере до лаптопа на Данър, в случай че Козловски го беше взел, както Нокс подозираше.
Самият Козловски с нищо не издаде, че казаното му е направило някакво впечатление или че знае нещо по въпроса. Това беше нова територия за приятелството им.
Погледът на Козловски се спря върху ожулените кокалчета на ръцете на Нокс. Не беше чак толкова трудно да научи, че някакъв американец е бил нападнат на стълбище в жилищна сграда или че същият този американец е зарязал мотопед в една от малките улички на бедняшки квартал.
— Като се имат предвид ограниченията, с които се сблъсква правителството ни, когато води разследвания в Китай… ако някога ти потрябва помощник… — започна Нокс.
— Млъкни! — приятелски го скастри Козловски, сетне го погледна изпитателно. — Проверих онази лична карта, както ме помоли. Истинска е. Издадена е в Пекин.
— Истинска ли е? — учуди се Нокс. През цялото време беше смятал, че картата ще се окаже фалшива.
— Точно така. Значи този или е китаец, или има много добри връзки — продължи Козловски, — а това ще рече: „Не се занимавай“.
— Вече съм започнал… — отвърна Нокс. — Кой би могъл да издейства истинска лична карта специално за наемните си биячи?
— Не искам дори и да си помислям за това — заяви Козловски.
— Но аз искам.
— Не, не искаш — отвърна Козловски и отвори вратата на склада, за да влязат. Показа идентификационната си карта на служител от Американското консулство на човека от охраната.
Без да продума, охранителят ги поведе към задната част на помещението, където ги посрещна около четиридесетгодишен китаец с набръчкано от акне лице и мазни ръце. Беше началникът на име Уок.
След като си размениха няколко общи приказки на мандарински, Козловски представи Нокс и обясни, че приятелят му иска да участва при някои от аукционите.
— Преди аукционите — побърза да каже началникът — офицерите имат правото първи да си изберат разни неща от бракуваните превозни средства.