Трескаво огледа плажната ивица, решително си пое дъх и спринтира като за световно към дрехите си.
— Кой е? — в просъница попита Вера.
Джино отново почука на вратата, за по-сигурно.
— Аз съм, Джино Сантейнджело. При теб всичко ли е о’кей, за да вляза?
Вера се надигна от леглото. Беше се унесла в пиянска дрямка и съвсем беше забравила за сина на Паоло.
— Е, влизай…
Джино пристъпи в стаята и двамата се вгледаха един в друг.
Той видя една уморена, може би трийсетина годишна русокоса жена с размазан грим и големи гърди.
Тя видя един изпечен малък гамен с черна къдрава коса, маслинена кожа и хлътнали дълбоко тъмни очи, които гледаха с необичайно зрял за годините му поглед. Изобщо не приличаше на баща си.
— Мокър си — апатично отбеляза тя.
— Ходих да поплувам.
— С дрехите?
— Не, плувах гол, но не си носех кърпа.
Продължаваха предпазливо да се оглеждат. Тя първа не издържа.
— Не можеш да останеш тук. Казахме, че ще живееш при мен, само за да не те затворят пак в някой приют.
— Аз пък си помислих…
— Не ми пука какво си помислил. Това тук е моят дом, не ти е бащиния.
— Така си е — съгласи се тъжно Джино, — а и ти си изкарваш тук мангизите.
— Да имаш нещо против? — наостри се Вера. — Изкарвам достатъчно, за да живея. И не се срамувам.
Той се наведе, взе куфарчето си и тръгна към вратата.
— Къде ще спиш? — най-неочаквано го попита тя.
— Не знам — промърмори той.
— Добре де… — тя сякаш обмисляше положението. — За тази вечер имам още един клиент. Върни се, щом приключа. Можеш да преспиш тази нощ на кушетката. Но само тази нощ, разбра ли?
Джино кимна. Беше мокър и премръзнал. Чувстваше се изстискан. Макар и само една, тази нощ във Верината къща му беше добре дошла.
Остана шест месеца. Върна се към старата си работа като автомонтьор. През деня работеше, нощем се размотаваше със старите приятелчета и, разбира се, нарушаваше закона, но престъпленията бяха на дребно и минаваха ненаказани. Освен това се грижеше за Вера — разкарваше скапаните лайнари, които й посягаха и я извеждаше на разходка в събота, деня, който беше обявила за почивен.
Тя редовно ходеше на свиждания с Паоло в затвора. Веднъж Джино я придружи.
Паоло дори не го поздрави. Вместо това заядливо излая:
— Носите ли ми за къркане?
Не беше виждал баща си от една година и да получи вместо поздрав такива думи!
— Не — смънка Джино. Чувстваше се неловко в присъствието на баща си. В съзнанието му нахлуха спомените за побоите, които бе изтърпял от този слаб и жалък скапаняк в затворническа униформа.
— Ти пък, Паоло — скастри го Вера, — хем знаеш, че ни е забранено да внасяме алкохол тук. Претърсват ни, ето, Бог ми е свидетел… иначе знаеш, нямаше да те оставя…
— Кучка! — изсъска Паоло и им обърна гръб.
— Днес нещо не му е кеф — прошепна бързо Вера на Джино. — Не му обръщай внимание. Другия път като дойдем, ще има настроение.
Но друг път нямаше. Джино повече не отиде на свиждане с баща си. Да върви по дяволите! Вече беше достатъчно голям, за да не позволи да го пребие от бой. Само да му посегнеше… лошо му се пишеше. Реши, че е приключил с посещенията в затвора.
Всяка седмица, докато изтърпяваше условната присъда, Джино се разписваше в полицията. И всеки път цивилният социален служител му дръпваше едно строго петминутно конско. Също всяка седмица, колкото и да беше странно, след работа го чакаше писмо от Калифорния. Изглежда Коста Зенокоти считаше за свое задължение да го уведомява подробно, точка по точка, за своя живот. Макар че Джино никога не си направи труда да му отговори, писмата продължаваха да пристигат.
Странно хлапе… Защо беше решило, че Джино се интересува от неговия живот? То пък един живот! Училище. Уютен дом. Заварена сестра. (Последното си беше жива мъка.) С една дума, хлапето живееше в свят, който Джино не можеше да си представи.
Когато условната му присъда изтече, той надраска набързо едно полуграмотно писмо на Коста, с което го уведоми да изпраща писмата си до номерирана кутия в кварталния пощенски клон. Щом на хлапето му е кеф да пише… е, защо да му разваля удоволствието.
Една вечер — на следващия ден щяха да освободят Паоло от затвора — Джино заведе Вера на кино. Докато се връщаха, Вера беше необичайно напрегната и потисната.
— Слушай, малкия — изплю най-после камъчето тя, — когато Паоло се прибере вкъщи, това не може да продължи. Разбираш какво имам предвид, нали?