Когато Кери застана на скамейката на подсъдимите, съдийката започна да й задава подли и заядливи въпроси. Кери отказа да отговаря. Отговори единствено, когато я попита на колко години е. Каза, че е на осемнайсет.
Накрая, изгубила търпение, съдия Норис обяви присъдата.
— Щом не желаете да отговаряте на въпросите на съда, вината си е само ваша, млада госпожице. Може би щях да проявя снизхождение, но вашето държание не ми позволява да бъда снизходителна. Три месеца ефективна присъда. Уелфеър Айлънд. Делото е приключено.
Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк
— Божичко! — изуми се Лъки. — Какво стана, по дяволите?
Стивън, когото внезапното спиране запрати на пода на потъналия в непрогледна тъмнина асансьор, отговори:
— Не знам. Може би генераторът е излязъл от строя.
— Кой сте вие? — Лъки изведнъж стана подозрителна. — Ако вие сте натиснал стоп-бутона, за да опитате да ме сваляте, не сте попаднал на подходящ обект. И трябва да ми повярвате, не го увъртам. Имам черен пояс по карате и ако решите все пак да ми се пуснете, здравата ще загазите. Аз…
— Извинете, госпожичке — прекъсна я Стивън. Вие стояхте до таблото. Защо просто не се опитате да натиснете алармата, вместо да приказвате празни приказки.
— Госпожице.
— О, толкова съжалявам, Моля за извинение, госпожице. А дали ще проявите достатъчно любезност да натиснете алармата.
— Не мога да видя къде е, по дяволите!
— Нямате ли кибрит, или запалка?
— А вие?
— Не пуша.
— Хм! Как не се досетих? — дръпна ципа на чантата си, бръкна вътре за запалката си „Дънхил“. — Говняна история! — несдържано проклетиса тя, защото си спомни, че я е забравила върху бюрото на Коста. — Забравила съм я.
— Какво?
— Запалката ми. Сигурен ли сте, че нямате кибрит?
— Разбира се.
— Всеки нормален човек има.
— Но и вие нямате.
— Вярно бе — тя силно тропна с крак. — Дяволите да го вземат, мразя тъмното.
Стивън протегна ръце пред себе си, направи няколко крачки с надеждата да се доближи до таблото. Натресе се на Лъки и тя мигновено го изрита.
— Оу! Защо трябваше да ме риташ?
— Нали ти казах, човече. А си посегнал и ще си навлечеш големи неприятности.
— Ама ти наистина си била тежък случай — констатира той. — Нищо няма да ти направя, само се опитвам да се добера до алармата.
— Браво на теб! — тя се върна в ъгъла на асансьора и седна на пода с прибрани крака. — Ще побързаш, нали? Мразя тъмнината.
— Вече го каза — отвърна студено той. Усещаше крака си така, сякаш го е ударил чук. Кой знае с каква синина щеше да се сдобие. Напипа таблото и започна да натиска бутоните един по един с надеждата, че ще стигне и до алармения. Изреди всичките. Нищо не се получи.
— Намери ли го? — изстреля тя.
— Изглежда не работи.
— Прекрасно! — тя вече крещеше. — Затова ли ги монтират тия алармени бутони! Точно когато ти трябват, шибаната аларма не работи!
— Няма нужда да крещите.
— Не ми казвай какво да правя.
Двамата мълчаливо започнаха да размислят над създалата се ситуация.
Лъки обвиняваше лошия си късмет — да бъде затворена в спряла между етажите асансьорна кабина с един скапан хвалипръцко, който дори не пушеше! Простакът му с простак!
А Стивън си мислеше, че такава уста рядко се среща. Речникът й беше цветист като на кореняк нюйоркчанин.
— Добре де — Лъки се застави да говори спокойно, — какво ще правим?
Въпрос на място. Какво можеха да направят?
— Да чакаме!
— Да чакаме? — изви във фалцет тя. — Ама ти се ебаваш с мен! Будалкаш ме, нали?
— Бъдете любезна да престанете с този език.
— О, извинете, моля — гласът й преливаше от сарказъм. — Обещавам повече да не казвам „будалкаш“.
Над тях, в своя кабинет, Коста Зенокоти опипом търсеше в един от шкафовете свещ. Откри две и ги запали със запалката на Лъки, забравена върху бюрото му. После се придвижи до прозореца и погледна навън. Градът беше потънал в мрак, осветен единствено от луната. Спомни си, че през шейсет и пета се бе случило същото — внезапно и за изненада на всички токът бе прекъснат, но тогава казваха, че подобно нещо никога няма да се повтори. Е, явно са сбъркали…
Изруга тихомълком, щом си представи, че трябва да слиза по стълбите четирийсет и осем етажа. Може би пък нямаше да се наложи. Може би този път бързо щяха да отстранят аварията.