— По-скоро обяви, че си чернокож с надеждата да се откажа — дръзко му се присмя тя.
— Грешиш. Казах го с надеждата да ми се разкараш от главата. Не си падам по секс с непознати, далече е от представата ми за удоволствие.
— Ами все някой ден трябва да опиташ! Не знаеш какъв кеф пропускаш.
— Мога да си представя. И освен всичко друго, не спя с бели жени.
— Мили Боже, каква принципност! И защо, ако смея да попитам, не спиш с бели жени?
— Защото те са само два типа.
— Само два? И какви са те?
— Наистина ли искаш да ти кажа?
— Разбира се, защо иначе ще те питам.
— Добре. Едните са обладани от мита за големия черен пенис, а другите демонстрират такава дяволска липса на расизъм, че направо да ти прилошее. Чувала си тия приказки: „Спя с една чернилка, голяма работа съм, нали!“
Лъки се разсмя.
— Чувала съм ги, разбира се. Но те уверявам, че аз не спадам към нито една от категориите ти.
— Обзалагам се, че е така.
Известно време и двамата мълчаха.
Стивън се учудваше на себе си — беше се разкрил пред нея, беше й казал повече от налагащото се при дадените обстоятелства. И сигурно щеше да съжалява, когато всичко се нормализира и те се потопят в грубата реалност на всекидневието.
— И аз разделям мъжете на два типа — наруши мълчанието им Лъки. — Един поглед и съм наясно към кой от двата да го класирам.
— Твоите какви са?
— Едните стават само за чукане и чао. А другите ми се иска първо да ги опозная. Но последните са рядкост.
Стивън се засмя, но в смеха му се прокраднаха горчиви нотки.
— Ти наистина имаш проблеми. Остава да ми кажеш, че си имала обременено детство.
— Не бих казала, че баща ми беше като всеки обикновен човек от улицата. Но трябваше да пазя една негова супер тайна, малко зловеща… в противен случай нямаше да имам никаква възможност за инициатива.
— И с какво се занимаваше. Да не би да е бил полицай?
— Това не е толкова важно — тя се изправи и тропна силно с тока на ботуша си, изгубила търпение. — Дяволите да ги вземат! Кога ще се махнем оттук?
— Седни си пак и се успокой. И да си скъсаш нервите, пак няма да ти помогне.
— Защо, нямам ли право да се ядосвам, след като не успях да те възбудя?
— Имаш, но не е за препоръчване. Очаква ни може би дълга и тягостна нощ. Пази си силите.
— Прав си — веднага се съгласи тя, отпусна се в ъгъла, дръпна ципа на ботушите си и ги събу. После се измъкна и от джинсите си. — Уф! Сега е по-добре.
— Кое?
— Съблечи се. Аз вече го направих.
— Но нали се разбрахме…
— Не заради секс, глупчо. Така поне няма да се свариш в тая жега.
Стивън не отхвърли категорично предложението й. Но си помисли как ще се изтълкува, когато ги намерят и той е гол.
— Басирам се, че знам за какво си мислиш — подразни го тя.
— За какво?
— Ти си мислиш: Ако си сваля дрехите, дали тя ще ми налети? Дали ще се нахвърли върху целомъдрената ми плът и…
Този път той не се сдържа и се разсмя.
— Ти си пълна откачалка.
— Ама разбира се. Такава съм се родила. Това ми помогна да оцелея. Хайде, съблечи се. Обещавам, че няма да те пипна с пръст.
Стивън се запита как ли изглежда тя. Беше толкова тъмно, че дори не различаваше силуета й. Представяше си я светла, леко пълничка, с налети гърди, с неравни зъби и приятна усмивка.
Лъки също се питаше как ли изглежда той. Кабинетен тип, сигурно носи очила. По-скоро журналист или писател, но в никакъв случай футболна звезда.
— Ти нали не си помисли, че наистина имах намерение да се чукаме, когато ти предложих?
— Не, не, разбира се — поколеба се за миг Стивън, макар че беше убеден, че точно това е имала предвид.
Тя се изхили.
— Е, аз пък си го мислих. Нищо не може да те разтовари по-добре от едно готино чукане.
Коста дремеше върху канапето, когато телефонът иззвъня. Протегна ръка и в тъмнината събори настолната лампа на малката масичка, която падна и се разби на парчета. Чак тогава осъзна, че се намира в кабинета си. Надигна се и все още неразсънен съвсем, опипом тръгна към бюрото си. Вдигна слушалката.
— Да?
— Коста?
— Аз съм. Кой се обажда?
— Дарио. Вече бях загубил надежда, че ще те открия. Звънях в клуба ти, после у вас… добре, че най-накрая се сетих, че може да си още в кабинета си… Господи! Толкова се радвам, че се свързах с теб.
Дарио. Коста вътрешно се напрегна. Момчето го търсеше само когато имаше нужда от нещо.
Не се излъга.
— Коста, трябва да ми помогнеш — думите на Дарио се застъпваха. — Случи се нещо ужасно… Искам да се отърва от един…
— Не говори по телефона — изстреля бързо Коста.
— Няма да е сложно — не се вслуша в съвета Дарио. — Само да се разкара от апартамента.