Не. Джино определено не искаше такъв живот за себе си. Искаше пари. Искаше всички прекрасни неща, които се купуваха с пари… Нямаше обаче никакъв начин да получи това, което иска, спазвайки законите.
Паоло беше абдал. А абдалите ги хващаха. Плановете на Джино бяха други. Възнамеряваше да стане нещо голямо. Като Чарли Лучано. И точно сега беше настъпил моментът да стартира.
Работата, за която го нае Чарли Лучано, беше фасулска. Това, което беше необходимо, бяха две горили с пистолети, кола и шофьор. Вършеше се бързо и без усилия. Само неговият пай беше петдесет долара. Другите сигурно получаваха двойно повече. Значи като цяло плячката възлизаше доста крупна.
Влезе в „Дебелия Лари“. Там завари Пинки Банана и Като, които се облещиха срещу него.
— Виж ти каква тупалка! Откъде го взе, бе? — подвикна Като.
— Ей, и аз искам такъв — Пинки Банана завъртя очи и опипа плата. — Майчице мила, искам точно такъв!
— Защо не? — баровски попита Джино. — Някой да ви пречи? Мога да ви кажа как да стане. Трябват ни само две ютии, мотор и сме вътре в бизнеса!
— Ютии ли? — ентусиазмът на Като явно се стопи. — Без мене.
— Няма да ги използваме — поясни Джино. — Само ще плашим с тях… Работата е муци!
Като обърса носа си с ръкава на ризата.
— Ама и ти ги плещиш едни, Джино! За к’во?
— За пари — отговори той. — За много пари! За чий хуй си съдираме задниците от бачкане? Защо да не си ги вземем сами, както правят другите?
Да, това можеше да стане. Защо не, стига да имаш достатъчно пари. Но той ги нямаше и проблемът се криеше именно тук. От петдесетте долара, след като си плати за костюма и проститутката, бяха останали дребни пари. А пари се печелеха с пари. Той ги нямаше. Можеше да сподели с Вера плановете си, тя щеше да финансира начинанието… Разбира се, щеше да я включи в сделката и да й върне заема с лихвите.
По-късно същата вечер той реши да я посети. Още повече, че й беше обещал да се обади, за да й каже как живее. И ако имаше късмет, Паоло нямаше да си бъде вкъщи.
Вера не беше ангажирана с клиент. Но беше порядъчно пийнала. Мързелуваше в леглото. На тъмно. Стаята се осветяваше само от уличната лампа недалеко от прозореца.
Когато Джино почука, тя вяло откликна:
— Влизай де, остави си парите и започвай.
— Аз съм — побърза да уточни той. — Отбих се само да видя как си.
— Много добре съм — проточи тя, — идеално…
После изведнъж млъкна, протегна ръка и докопа оставената до леглото бутилка. Отпи яка глътка и малко по-ясно попита:
— Кой си ти, по дяволите!
— Джино! — напипа ключа за осветлението на стената и запали лампата. В същия миг вече съжаляваше, че го е направил. Гледката беше отвратителна. Мръсната нощница от изкуствена коприна на Вера беше разкъсана и гърдите й бяха оголени, покрити с мораво-сини петна от гасени в тях цигари. Лицето й беше толкова отекло, че чертите му бяха размазани. Очите й едва се виждаха от подутите клепачи, заобиколени с черни кръгове.
Тези очи се обърнаха към вратата и безжизнено се втренчиха в него. Опита да се усмихне и гримасата отвори дупка в устата й. Няколко от предните й зъби бяха избити.
— Изглеждам ужасно, а? — профъфли тя, а очите й се наляха със сълзи, които се плъзнаха по насинените й скули.
Джино не й отговори. Не биваше да губи време и да я пита кой я беше пребил. Трябваше веднага да я заведе в болница. Приближи до леглото и внимателно я докосна. От нея вонеше на бъчва, на пот и урина.
— Чуй ме — каза й нежно той. — Ще те оставя за малко, за да извикам линейка.
— Не го прави — с мъка изрече тя. — Никъде няма да ходиш… Паоло каза… тук да стоя… да правя пари… много пари…
Очите й се забелиха. Подпухналите клепачи се отпуснаха и ги скриха. Вера загуби съзнание.
В болницата го засипаха с въпроси, но Джино просто ги пропускаше покрай ушите си. Престори се на ням. Но знаеше какво ще направи. Този път Паоло нямаше да остане ненаказан.
След като го успокоиха за състоянието на Вера, той напусна болницата.
Върна се в квартирата, седна на един стол и започна да чака. Не откъсваше поглед от вратата. Цели три часа.
На разсъмване вратата се отвори. Влезе Паоло. Джино се изстреля от стола и връхлетя върху баща си. Паоло дори не осъзна какво се бе стоварило върху него.
— Ти… гаден… страхливец — през зъби крещеше той, риташе и блъскаше с юмруци. — Деца… и жени… Подло копеле… мръсен кучи син…
На Паоло му трябваха няколко минути, за да разбере какво става. Беше прекарал приятна вечер в кварталния бар, където продаваха тайно алкохол, беше пресушил една бутилка уиски и се бе прибрал у дома с намерение да ощастливи жена си и после спокойно да си отспи. Вместо това беше нападнат и нямаше представа защо. Досега не му се беше случвало да бъде жертва. Биячът винаги беше той.