— Вик — извика силно той, — къде е шибаното съобщение за Джино и Лъки? Искам да кажа, че досега трябваше да го пуснат по новините, нали така? Дарио трябва да ги е застрелял вече!
Големия Виктор влезе тромаво и тежко.
— И аз се чудя, шефе. Може и да не са ги открили още.
— Говориш с гъза си. Та те са в хотел. Не можеш да убиваш хора в хотел, без никой да ги намери. Някоя прислужница, някоя дама, дето все си вре носа в съседната стая. Просто някой.
— Чудя се, шефе.
— Майната ти, само това ли можеш да казваш? Сигурен ли си, че работата е свършена?
— О, да, шефе, сигурен съм. Русо е видял знака от самия Дарио. Точно както беше уговорено.
— Къде е Русо?
— Ще пристигне всеки момент. Кара оня филмов продуцент. Трябва да го вземе от „Плаза“, нали ти каза.
— О’кей — вниманието на Енцо отново се насочи към телевизионния екран. Говорителката тъкмо съобщаваше за стрелбата пред „Пиер“. Не изглеждаше зле, само малко недохранена. Погледна лукаво встрани и си я представи гола. — Вик, направи ми една услуга. Позвъни в „Пиер“, кажи им да проверят апартамента на Сантейнджело и затвори. Обади се от уличен автомат.
Големия Виктор кимна.
— Добра идея, шефе.
— Моя идея. Аз съм единственият тук, който винаги има добри идеи.
— Обичам те, татко — шепнеше Лъки, наведена ниско над Джино в линейката. — Ще се оправиш, знам, че ще се оправиш… Честно…
Но той не можеше да й отговори. Носа и устата му бяха скрити под кислородната маска. Но черните му очи не се откъсваха от нейните, казваха й, че й прощава.
Тя седя до него през целия път до болницата, стиснала здраво и топло ръката му. Изгаряше я желанието да му каже толкова много неща с надеждата, че няма да бъде твърде късно.
Щом пристигнаха в болница, настаниха Джино веднага в реанимацията. Коста пристигна почти веднага след линейката. Лъки видя, че възрастният мъж плаче. Стисна ръката му.
— Ще се оправи, Коста, ще видиш. Чувствам го.
Тя успя да се срещне с лекаря, който пое Джино. Дългото, слабо лице на мъжа беше мрачно.
— Вашият баща е с тежка коронарна тромбоза.
— Ще се оправи ли? — живо попита тя.
Конското лице на доктора стана още по-мрачно. Той се поокашля.
— Рано е да се каже. На медицински език вашият баща е с атеросклероза. Това е състояние, което поразява сърцето поради втвърдяване на коронарните артерии. Тогава те се стесняват, на тези места кръвта не циркулира, задържа се по стените на съда и постепенно се натрупва. Тогава артерията се запушва. Ако е запушена…
Докато лекарят монотонно й изнасяше лекцията си по медицина, тя се улови, че в главата й се въртят спомените за Джино като малка. Как я подхвърля във въздуха, как я прегръща топло и силно, как я целува. Изпитваше толкова силна любов към този човек — и към този, който лежеше в болничното легло и се бореше за живота си.
За миг намери пролука в спомените си и чу гласа на доктора, който продължаваше обясненията си:
— Както разбирате, госпожице Сантейнджело, нещата могат да се развият по различен начин. Както стесняването, така и запушването може да бъде съвместимо с един умерено активен живот. Това се случва при много пациенти в продължение на много години. Разполагаме с отлични нови лекарства, за да забавим съсирването на кръвта… Има комплекс от назначения, които значително подобряват прогнозата… — тук той уклончиво сви рамене. — В случая с вашия баща в момента все още не можем да кажем колко значимо е поражението. Ако издържи през нощта, ще имаме някаква надежда… и прогнозата ще е по-обнадеждаваща…
Надежда… Обнадеждаваща… Какво означаваше това?
Втренчи в лекаря очите си, пълни с омраза и презрение. Какво му пукаше на тоя дали Джино е жив, или мъртъв?
— Благодаря ви, докторе — сухо каза тя.
— За момента състоянието му изглежда стабилно. Можете да се приберете и да си починете. Ще ви се обадим по телефона, ако настъпи някаква промяна…
Като че ли тя искаше да си ходи вкъщи.
— Мога ли да го видя? — попита тихо.
— Само за малко… въпреки че, колкото е по-спокоен болният…
— Благодаря ви.
Джино лежеше в тясното болнично легло с бледо като чаршафите лице. Към ръката му беше прикрепена система, очите му бяха затворени.
До леглото седеше медицинска сестра, готова да реагира при най-малката тревога — едра жена, която се обърна към Лъки в мига, в който тя влезе в стаята:
— Никакви посетители! Този човек е много зле.
— Този човек е моят баща — кипна Лъки — и докторът ми разреши да го видя. Ще бъдете ли любезна да почакате минутка навън.
Сестрата също кипна, ноздрите й обаче се разшириха — единственият израз на възмущението й. Стана и забързано излезе от стаята, цялото й поведение демонстративно изразяваше неодобрение.