Лъки застана до леглото. Сълзите се стичаха по страните й, но тя не ги усещаше. Стисна ръката на Джино и прошепна:
— Извинявай, че трябваше да се случи това, за да разбера колко много те обичам. Ние можем да общуваме, ако и двамата опитаме. Ако и двамата пожелаем да опитаме. Отдръпнах се от теб, защото ти ме изостави. Трябваше да го направя първа, за да не се почувствам наистина захвърлена, когато ти ме изостави. Обичам те. Ти си мой баща. И аз искам да живееш, искам го по-силно, отколкото съм искала каквото и да било на този свят. В моя живот.
Клепачите му леко трепнаха и той с мъка отвори очи.
— Искам от теб една… услуга — прошепна той с отпаднал глас. — Пести ми… чувствата, когато ще мога… да се справя с тях.
Гласът му беше много слаб, но тя чу думите му и разбра, че той знае. Лицето й засия, широко усмивка разтвори устните й.
— Спокойствие и пак спокойствие, а?
— Да, детко…
Очите му се затвориха и за известно време настъпи тишина. Лъки стискаше силно ръката му, усещаше как между двамата протича любов и разбирателство. Като че ли бяха свързани с общи кръвоносни съдове.
Той започна да говори нещо. Тя сведе глава към него. Думите се редяха в едва доловим шепот:
— Дарио… Семейната чест… Името Сантейнджело.
— Да, татко.
— Справи се… с това… Лъки — отвори уста да поеме дъх. — Отмъсти… за двама… ни… Бонати… е… този… Бон…
— Сестра! — изкрещя Лъки. — Помощ!
Уорис Чартърс се огледа за последен път. Беше готов. Изтупан от главата до краката. Калифорнийски шик. Лек, светъл, жълтокафеникав широк панталон и сако на Армани, леки кожени мокасини на Гучи, страхотни очила от специализиран магазин. Най-после… Всяко нещо заемаше мястото си…
Разроши леко косата над челото си с разперени пръсти, обърна гръб на огледалото и с леки стъпки пое надолу към фоайето на хотел Плаза.
Когато напусна болницата, Лъки беше изпълнена с решимост. Още утринта знаеше какво трябва да направи. Случилото се по-късно само потвърди, че колкото по-бързо реализира решението си, толкова по-добро. Не, налагаше се!
Прибра се право в апартамента си, където я очакваше Боги.
— Лъки, ужасно съжалявам за случилото се… — започна той.
— Знаеш ли, Боги, това променя доста неща. Не съм готова да се заема с Бонати точно сега. Необходимо ми е малко време. Защо не се върнеш във Вегас? След седмица ще се чуем и ще решим по кой точно път да тръгнем.
Той втренчи в нея непроницаем поглед.
— Смятах, че си човек на действието, а не съзерцател.
— И аз смятах така. Но точно сега трябва да се съсредоточа. Случилото се ме разстрои, Боги. С Дарио не се виждахме, не се обичахме… Но все пак той е мой брат…
— Кой го застреля?
— Ще разбера.
— Е, ти си знаеш, щом мислиш, че не мога да ти помогна с нещо — и той махна безпомощно с ръка.
— Напротив, можеш да ми помогнеш — натърти Лъки. — Удари братята Касари — спря за миг, за да запали цигара. — Намери ми най-добрия. Сто хиляди долара — по петдесет на близнак. В брой. Можеш ли да го уредиш? Искам да се справят с тях незабавно.
— Ще ми довериш сто хиляди бона?
— Доверявала съм ти живота си, нали?
Той безмълвно кимна, после зарея поглед.
— Мога да го уредя. А Бонати?
— За него ще почакаме.
Боги си тръгна. Щом остана сама, Лъки се преоблече. Реши, че най-подходящо е да се облече в бяло — рокля от копринено жарсе от „Холстън“, която досега не беше обличала. Гримира се старателно, среса и тръсна черните си коси. Къдриците й свободно се разпиляха около лицето. Отключи едно чекмедже на тоалетката си и оттам извади изящна златна верижка с мъничък диамант и инкрустирания с рубини медальон, който Джино й беше подарил за нейния пети рожден ден. Отвори капачетата и се вгледа в снимката. Тя и Джино. Колко си приличаха двамата, дори тогава. Нежно се усмихна, затвори капачетата и окачи верижката. Тя нежно обиколи шията й, като фино златно бийе. След това извади диамантените обици, които й беше подарил на шестнайсетия й рожден ден. Бяха запазили същия блясък от деня, в който ги беше получила — седнала в Лас Вегас с Джино и Марко…
Марко… Довечера ще отмъстя и за теб, любими мой, и за теб…
Застана пред огледалото и внимателно се огледа.
Беше готова.
Имоджин също беше готова — в панталон от модна къща „Спандекс“ и риза, която тя наричаше „цицеста“.
— Я махни тия лайна от теб — изгърмя Енцо. — Приличаш на уруспия, ебана от цялата мексиканска армия.