— Вдиш… какво?
— Смъркаш, миличка. Смъркаш. Достатъчно ли си смръкна вече?
Имоджин се ококори.
— Защо питаш? Да не би Енцо да е изгубил търпение?
— Каза, че ако не разкараш закръглените си задни части долу tout de suite, лично ще се заеме с теб. Незабавно! Но вече всички знаем какво означава това, нали?
Имоджин припряно остави малката златна лъжичка за кокаин, която използваше, и тънката ивица бял прах.
— Можеш да използваш останалото — предложи великодушно тя.
— Много си щедра — каза Лъки.
Момичето излезе с несигурна походка и Лъки без колебание се отправи към личната баня на Енцо. Отвори шкафа, където той държеше дванайсет флакона с различни, но еднакво отвратителни одеколони. Там, зареден, винаги стоеше един от трите пистолета, които лично ползваше. Беше й се похвалил един неделен ден преди много време. „Ако някой шибан гадняр пристигне с намерението да ме спипа по бели гащи в кенефа, аз съм готов да го посрещна — беше се изфукал той, — извини ме за езика.“
— Здрасти — замаяно се захили Имоджин. — Ти ли си продуцентът?
Уорис невярващо зяпна момичето. Беше истинска находка. Никога не беше виждал такава като нея.
— Да — успя да произнесе той, — а ти?…
— Аз съм Имоджин. Ще играя главната роля в твоя филм!
— Къде е тя? — изстреля Енцо.
Големия Виктор удивен огледа празната стая.
— Не знам, шефе. Оставих я да чака тук. Може да си е тръгнала. Каза, че ще ходи на някакво страхотно парти.
— И не мислиш, че знае нещо? — попита недоверчиво Енцо.
— Беше съвсем спокойна, шефе. И изтупана като картинка. Не мислеше за нищо друго освен че ще ходи да се весели.
— Сигурен ли си?
— Познавам хората, шефе. Цял живот само с това се занимавам, да ги изучавам.
Трябваше точно да разчете времето. Лъки провери дали пистолетът на Енцо е зареден, после бавно и спокойно разкъса предницата на красивата си рокля от „Холстън“, като разголи гърдите си. След това вдигна слушалката на телефона, набра най-близкия полицейски участък. Щом отсреща вдигнаха, заговори задъхано, все едно обзета от паника:
— Моля ви, помогнете ми, елате бързо… помогнете ми…
Изрече ясно адреса, въпреки че думите й бяха накъсани от ридания, и затвори.
Наистина планът й действаше безотказно. Знаеше го. Адреналинът насищаше кръвта й и сърцето й бясно биеше.
Джино… Марко… Това е!
Изтича нагоре по стълбите и извика.
— Енцо, тук съм!
Енцо се обърна към Големия Виктор:
— Какво, по дяволите, прави тя горе?
Големия Виктор в неведение разтвори ръце.
— Не знам, шефе. Ти позволяваш на Лъки да се чувства тук като у дома си.
— Да не би да носи нещо?
— Няма начин. Облечена е в ония минироклички, без нищо отдолу. Дори чанта не носеше. Казват ти, шефе, тя нищо не е разбрала още.
— Хм… — Енцо не беше съвсем сигурен, нещо го глождеше. — Тогава какво иска?
— Защо не се качим да видим?
— Не — бързо възрази Енцо. Нямаше да е добре за репутацията му. Току-виж Виктор си е помислил, че се е подплашил от някаква си малка, глупава хлапачка. — Сам ще се справя с нея. Ти иди и се погрижи за оня тип Уорис. Предложи му нещо за пиене. Кажи му, че след малко идвам и аз.
— Дадох му пиене, шефе.
— Тогава му дай още едно — изстреля неспокойно Енцо. — Сега не сме в сухия режим, както знаеш.
Джино Сантейнджело се въртеше в болничното легло. Отвори очи. Болката беше отминала — тази ужасна, остра болка, която прерязваше гърдите му и изпиваше силите му.
Опита да се надигне, но нещо го задържаше — някакво хитроумно приспособление, забодено в ръката му.
Сестрата забеляза движението му и скочи на крака.
— Господин Сантейнджело, моля ви, не се опитвайте да ставате.
— Защо не? — произнесе той с ясен глас.
Никога не й бяха задавали подобен въпрос. Пациентите, за които се грижеше, обикновено бяха много кротки и послушни.
— Ще повикам лекаря — важно отговори сестрата.
Той я погледна и усмивка плъзна по устните му.
— Сестро, казвал ли ти е някой някога, че имаш страхотен задник?
Тя изхвърча навън от стаята.
Енцо бавно се качи по стълбите. Ако Лъки все още беше наблизо, дали това не означаваше, че и Джино е някъде близко? Дали това дребно влечуго Дарио се беше изплашило? Или още по-лошо — дали не беше изпял пред тях всичко?
— Лъки! — извика той. — Къде си?
— В спалнята — подвикна тя. — Твоята приятелка ме довлече тук, за да ми даде малко кокаин…
— Шабана путка! — не се сдържа той. Имоджин притежаваше две неоспорими достойнства. Големи цици и безмозъчна глава.