Старецът кашляше и храчеше в смачкана носна кърпа.
Джино не го забелязваше, изцяло съсредоточен в заниманието си. Старателно копираше думите, които старецът бе написал вместо него.
Моя най-скъпа Леонора, моя най-скъпа любов
Това беше четвъртото му писмо през изтеклите няколко месеца. Притеснен от недостатъчната си грамотност, бе потърсил помощ от господин Пуласки. Знаеше, че никак не го бива с правописа и пунктуацията. Господин Пуласки живееше в стая над Джино и всичко се нареди някак съвсем непринудено. Струваше му само няколко долара, а му спестяваше много притеснения.
Леонора му бе писала само два пъти. С красив почерк върху бледорозова парфюмирана хартия. Щеше да ги запази за цял живот. Коста също му писа, молеше го сериозно да обмисли разговора с Франклин в деня на заминаването си от Сан Франциско. Като че ли имаше нужда! Джино помнеше всяка дума. Франклин го покани в кабинета си и там му изнесе цяла лекция за това какво да прави в бъдеще. И през цялото време му набиваше в главата, че пари не се печелят с престъпление… и така нататък.
Грешеше, разбира се. Точно така се печелеха много пари. Джино го знаеше от практиката. След като се върна в Ню Йорк, за толкова кратко време, беше успял да увеличи сумата в своя банков сейф с още две хиляди долара. А работата му се състоеше в това да кара бързо — един курс да оберат една банка и да избягат и втори — същото в склад за кожени дрехи. Свърши работата си уверено и много внимателно, защото не искаше да го пипнат и да попадне пак в затвора.
Вече се ползваше с името на един от най-способните и печени шофьори в града. Отнасяше се с колата като с жена. Беше станал наистина незаменим. Но амбицията му не стигаше дотук. Осъзнаваше че мястото му зад волана е твърде опасно и открито. Това, към което се стремеше, беше търговията с контрабанден алкохол, с която се правеха големите пари. Хора като Мейър Лански, Бъгси Сийгъл и най-вече Лучано бяха за него кумири. Със същия старт в живота като неговия, а виж докъде бяха стигнали!
— Свърши ли? — попита го господин Пуласки.
— Аха — запечата плика и бръкна в задния си джоб за уговорените пари.
— Да те очаквам ли другата седмица?
— Разбира се.
— Твоята млада дама е истинска щастливка.
— Така ли мислиш? — Джино не скри радостта си.
— Малко са младите мъже, които пишат писма сега…
— Така ли? — той се ухили доволен. — При мен работата е проста, старче. Обичам я.
Старецът изчатка с ченето си.
— Хубаво е да си влюбен. Жена ми и аз бяхме женени шейсет и две години… после тя си отиде… — гласът му заглъхна. — Беше уморена… Така поне й олекна. Ходя на гроба й всяка седмица.
Джино прибави два долара към уговорените.
— Ето, купи й цветя от мен, старче.
— Благодаря ти — трогна се старецът. — Винаги й купувам лилии. Бяха любимите й цветя.
— Купи й лилии и от мен тогава.
Джино изтича надолу по стълбището и излезе на улицата. Тръгна с обичайната си нехайна походка. Винаги се чувстваше някак извисен, когато пишеше писма до Леонора. За приповдигнатото му състояние обаче имаше още една причина. Великият Лучано го бе повикал. А това означаваше само едно — нещата започват да се подреждат…
Този път срещата се проведе в „Дебелия Лари“, а не на задната седалка на кадилака. В предната зала на заведението, където Лучано гребеше с лъжица от огромна купа италиански сладолед, а Еди Звяра и още двама гангстери зорко го охраняваха.
— Седни. С нас ли си? — поканата на Лучано прозвуча приятелски, но и респектиращо. Трябваше му ново попълнение от млади верни доброволци и се питаше дали Джино ще се съгласи да се присъедини към неговата организация.
Джино бе поласкан, макар да знаеше, че не е единственият днес, на когото предлагат подобен шанс — да работи с великия Лучано.
— Имам свои планове — отклони въпроса Джино.
Лучано повдигна вежди.
— Това е добре, стига те да не пречат на някой друг.
— Не — увери го Джино. — Плановете ми са много прости.
Да. Толкова прости. Да създаде собствена империя за контрабандни стоки.
И беше уверен, че знае най-добрия начин да я изгради.
Алдо Динунцио излезе от затвора все още обсебен от манията за отмъщение.
Джино очакваше освобождаването му.
— Ти имаш връзките, а аз съм пълен с идеи — каза му той.
— Не ми говори за бизнес. Няма да се успокоя, докато не пипна оная кучка, която ни издъни.
— Нямам нищо против, но откъде си сигурен, че е тя.
— Сигурен съм, че е тая шибана кучка! — кресна Алдо. — Ако ще идваш с мен, да тръгваме!
Тръгна с Алдо. Надяваше се да му попречи да направи нещо, за което по-късно да съжалява. Алдо имаше отредена роля за изпълнението на плановете му и Джино не искаше да влезе пак в затвора. Енцо Бонати, братовчедът на Алдо, беше станал голям човек в Чикаго, той беше връзката му с него, Джино разчиташе на това.