Подвигът му беше оценен от наобиколилите ги в кръг негови авери от квартала, които го зяпаха възхитени. Той стана, отърси се и се обърна към тях:
— Добре го давам, а? — гордо се изпъчи той. — Без грешка съм!
— Ела пак, синко — извика дъртата брантия.
Така, още на единайсет години, мъжествеността му бе оценена.
На петнайсет той беше помъдряло от уличния живот, прозорливо и наблюдателно момче, което знаеше кога да говори и кога да мълчи. Хлапетата му се възхищаваха и взимаха пример от него. По-големите момчета го търсеха, когато можеха да го използват да им свърши някоя по-незначителна работа. Момичетата го боготворяха.
Възрастните трудно го приемаха, смущаваше ги това петнайсетгодишно момче с мрачен, тежък поглед на зрял мъж. Някак си — независимо че винаги беше готов да се усмихне — имаше нещо в него, което ги плашеше.
Не беше много висок, малко над метър шейсет и пет — факт, който го притесняваше — затова усърдно се занимаваше с физически упражнения: кросове, бейзбол, гимнастика — отскоци от място, клякане, набиране на висилка…
Косата му беше черна и къдрава — друг физически недостатък според него — затова я мажеше с мазнина да я изправи. Кожата му беше тъмна, но чиста, не страдаше от младежки пъпки, които измъчваха приятелите му — един безспорен плюс за него. Не беше красавец в общоприетия смисъл на думата — носът му беше голям и месест, устните — подчертано чувствени, но пък усмивката му беше покоряваща, а зъбите великолепни.
Сборът от всички тези дадености обаче сработи. Джино Сантейнджело беше уникален.
— Джино, недей!
— О, хайде, Сузи. Дай ми само да го сложа там, само да го допра. Няма да го пъхам. Заклевам се, че няма!
— Джино…
— Ето, там е. Нали ти казах. Не ти ли е гот?
— Мм, май да… Само не мърдай, обещай ми да не мърдаш!
— А защо да не мърдам? Искам само да съм до теб, само толкова — и внимателно вкара члена си в нея.
— Ей, какво правиш? — писна тя.
— Само се намествам по-удобно — започна да я успокоява той, докато плъзна ръката си надолу, между бедрата й, пръстите му зашаваха, за да напипат вълшебното местенце.
Сузи накъсано въздъхна. Беше го намерил.
— Хубаво ли ти е? — попита той с искрено желание да й достави удоволствие.
— О, да, Джино. О, да!
Беше успял. Вече нямаше проблеми. Без да отмества пръстите си от чувствителното място, той започна да я клати както трябва.
Тя не се отдръпна. Той знаеше как да доставя удоволствие на жените. Беше научен как да намира вълшебната пъпчица още като невръстен дванайсетгодишен хлапак от четвъртата си приемна майка. И щеше да й бъде благодарен за цял живот за този урок. Той му позволи да отиде далеч напред от другите момчета, които си мислеха, че всичко се свежда само до якото клатене. Джино знаеше, че е не по-малко важно да накараш и момичето да изпита наслада… и момичето да го иска, дори да се моли за това. Никога обаче не откри своята тайна на аверите си, които непрекъснато му завиждаха за безотказните свалки.
Сузи започна да се възбужда — тя се извиваше, пъшкаше тежко и дълбоко. Той усили тласъците.
Ей Богу, обичаше вкуса на катеричка.
Ей Богу, искаше му се да намери някоя, която да каже „не“.
— Ох, Джино!
Той се изпразни. Отдръпна се. Намъкна панталона си.
— Не трябваше да го правим — заяви мрачно Сузи, но бузите й бяха порозовели от удоволствието, малките зърна на гърдите й стърчаха наперени.
— И защо не трябваше? Нали беше хубаво?
Тя се изкикоти — беше съгласна с него.
Джино, вече облечен, беше готов да офейка от изоставения гараж, където беше студено и мрачно.
— Имам среща с момчетата — извини се за бързото си тръгване той.
— Ще се видим ли скоро?
— Ъхъ, винаги съм наоколо.
Навън двамата се разделиха. Сузи стремително хукна на една страна, Джино, с дълбоко пъхнати в джобовете на панталона ръце, пое самодоволно в противоположна посока.
Момчетата го чакаха — опърпана групичка нехранимайковци, която се навърташе около едно западнало магазинче. Един от тях беше най-добрият му приятел Като — жилаво момче, което работеше заедно с баща си на контейнерите с боклук и затова от него и около него винаги вонеше.
— Не съм виновен аз — свиваше весело рамене в оправдание Като.
У тях нямаха душ, а в обществената баня на Сто и девета улица обикновено имаше опашка и се чакаше поне по два часа. Амбициите на Като се простираха до това да си намери момиче с баня.