И така, за разлика от сестра си, Шантал не възнамеряваше да се омъжва, независимо от онова, което мислеха леля й, а и всички останали.
Все пак не можа да устои на изкушението да поразгледа малко по-подробно кавалера Гюиме. След вечерята тя го потърси сред множеството, но от него нямаше и следа. Изненада се, че изпитва някаква лека, непозната сянка от съжаление. Жалко наистина! Искаше й се да зърне отново този човек.
Вечерята свърши и всички придворни се запътиха към балната зала. С това възникна и нов проблем за Шантал. Какво всъщност се очаква от нея? Трябва ли да придружи кралицата, която се оттегли в покоите си или можеше да остане на бала? За щастие, баронесата реши въпроса, като я побутна нетърпеливо по ръката с пърха на събраното си ветрило:
— Какво чакаш, скъпо дете? Знаеш добре, че Негово величество ще очаква да те види на бала. Особено сега, след като известно време си била болна. Не желаеш да го оскърбиш, предполагам.
О, точно това Шантал не би могла да допусне! Знаеше много добре, че трябва да се търси благоразположението на господаря, за да склони той да одобри брака на Сериз. Тя тръгна чинно след леля си, която сигурно би припаднала от изненада, ако разбереше, че до нея върви близначката-бунтарка.
ГЛАВА ТРЕТА
— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мене тази куранта, мадам?
Едва бяха прозвучали първите тактове на танца и барон Гюиме изникна така внезапно пред нея, че Шантал почти извика. Толкова се бе взирала да го види отново, че внезапното му появяване я накара едва ли не да помисли, че е прочел мислите й.
Когато се изправи от дълбокия си поклон и я погледна със златистите си котешки очи, смущението и прерасна в паника. Тези очи като че ли я върнаха години назад. Елегантната придворна дама се превърна отново в малкото момиче с разтуптяно сърне. Кой беше, за бога, този човек, които я гледаше с погледа на онзи млад герой, срещнал смъртта преди повече от десет години? Малко оставаше да помисли, че вижда призрак.
Тя инстинктивно притисна ръка към гърдите си, за да спре лудите удари на сърцето си. Нужно й бе да извика за помощ цялото си самообладание, за да не зададе някакъв налудничав въпрос. Тринадесет дълги години бяха изминали от онзи септемврийски ден, но беше готова да се закълне, че това е същият поглед, който я улучи като стрела, който извика тайнствено съзвучие от дъното на душата й и я изпълни с някаква невероятна лекота, сякаш се бе разрушил бент…
Жив е! С всеки изминал миг съмненията й се топяха, за да отстъпят място на страстната увереност, че както и да се зовеше този човек, истинското му име е Жан-Пол д’Обри, граф дьо Рокай.
Шантал мълчаливо положи разтрепераната си ръка в простряната към нея десница и последва младия мъж към танцуващите. Не обърна внимание на блесналите от жажда за сензации погледи наоколо. Строгата тъмна фигура на барона, която изглеждаше предизвикателно семпло редом с бухналите от джуфки и дантели костюми на придворните, пъстреещи с всички цветове на дъгата, контрастираше чудесно с разкошната смарагдово зелена рокля на неговата дама, която с неподражаема грация изпълняваше бавните стъпки и тържествените реверанси на новия танц.
— Простете изненадата ми!… — Шантал най-после успя да проговори. — Още не сме… представени един на друг, господине. Мога ли да науча името ви!
— Жан-Пол, барон дьо Гюиме. Аз трябва да ви помоля да простите дързостта ми, графиньо! Ала не познавам никого в двора, който би могъл да ме представи. Пристигнах от Нормандия само преди няколко дни. Така че трябваше да се сражавам сам, щом искам да покоря най-красивата дама в двореца.
Дръзките слова предизвикаха лека руменина по бузите на Шантал. Дали си спомня за нея? Възможно ли е наистина да я намира красива? Да я харесва? Дали да не му каже направо, че го е познала, макар и под чуждо име?
Въпроси един след друг, на които тя не намираше отговор. Потърси спасение в светски разговор:
— Шегувате се, бароне! Ако говорим за най-красивата дама в двореца, бих помислила веднага за мадам Анриет или може би за мадмоазел дьо ла Валиер, една изгряваща звезда…
— Звезда бледа и твърде плаха, ако ми разрешите да възразя, мадам — каза баронът сериозно. — Огньовете във вашите очи я правят да бледнее още повече.
Шантал отбягна погледа му, но го усещате като докосване. От допира на пръстите им възникваше някакъв странен ток, който пълзеше нагоре по ръката й и се разливаше по цялото й тяло. Това непознато чувство я плашеше и опияняваше едновременно.