— Какво ще искате от краля? — попита тя с обезоръжаваща прямота, за да прекрати вихрушката от комплименти. — Служба ли търсите? Или се домогвате за някаква титла?
— Нямам необходимите средства за това — призна той е усмивка, която накара сърцето й да замре. — Както ви е известно, Негово величество позволява титлите и постовете да бъдат заплащани от онези, които кандидатстват за тях. Чудесна идея за хазната, но непреодолимо препятствие за човек без имот и приятели.
Шантал си спомни как баща й се бе надсмивал над това хрумване на краля и как Диан дьо Мариво бе получила за Сериз мястото на придворна дама срещу цяло състояние. Наистина, младият крал бе особено изобретателен, когато ставаше дума да напълни хазната.
— Убедена съм, че ще намерите начин — промълви тя, внезапно смутена.
— Може би по-нататък да кандидатствам за кралски гвардеец — призна той. — В момента обаче съм обвързан с дума, която дадох на един умиращ благородник. Едва след като изпълня неговото желание, ще мога да помисля за собственото си бъдеще. Дотогава ще виждате в мое лице само един скромен обожател на вашата зашеметяваща хубост, мадам дьо Дюка!
Макар че душата й просто попиваше тези думи, Шантал не хареса начина, по който бяха казани. Нито тя беше госпожа дьо Дюка, нито той бе барон Гюиме. Всяка произнесена дума заплиташе нова нишка в мрежата от лъжи помежду им. Един кавалер с фалшиво име ухажваше една придворна дама, която се представяше за друга… В едва прошепнатия й отговор прозвуча обезсърчение:
— Вие сте ласкател, както всички кавалери в двора, господине! Допускам, че говорите такива неща на всяка дама.
— О, не! Съвсем не, госпожо!
Курантата свърши и, без да пусне ръката й, баронът поведе Шантал към една от нишите, където щяха да бъдат по-защитени от любопитни погледи.
— Повярвайте, че съм в състояние да различа истинския диамант от обикновения кристал.
Тя усещаше разтрепераните си пръсти, здраво преплетени с неговите, изтръпнала от ужас, че той може да види дори под тежката бродерия на официалната й рокля неудържимите удари на сърцето й. Бледото й лице се обля с руменина. Напразно се мъчеше да се убеди, че е смешна наивност да се радва толкова на думите му. Би трябвало да се научи как да се справя с ласкателствата…
На прага между детството и моминството тя се бе влюбила от пръв поглед в едни странни очи, беше се влюбила в самия Жан-Пол д’Обри. Но от тогава бе изминал почти половин живот! Беше пораснала, оставила далеч зад себе си годините на илюзиите. И все пак как успя той да я тласне в такова безпомощно объркване, да извика у нея желанието да остави завинаги ръката си в неговата? И как така, противно на всякаква логика, бе твърдо убедена, че със сигурност е той, човекът, когото всички смятаха за умрял?…
— Вашият маниер да правите комплименти е твърде необичаен, бароне — каза тя, силейки се да преодолее вътрешния си трепет, който правеше гласа й по-дрезгав. — В никакъв случай не мога да твърдя, че ми харесва. Защо да не поговорим за вас? Защо не ми разкажете нещо повече за задачата, която ви води в двора?
— Вашият интерес ми прави чест, госпожо — промени той ловко тона и Шантал неволно изпита странното чувство, че с въпросите си по някакъв начин му е услужила. Сякаш от самото начало е възнамерявал да насочи разговора в тази насока. — Всъщност вие бихте могли да ми помогнете.
— Говорите с недомлъвки, господине — отвърна Шантал игриво, макар че инстинктивно долавяше, че той ще търси навярно начин да възстанови честта на семейството си. Нима допуска, че след смъртта на кардинала може да си прави илюзии за помилване?
Когато Джулио Мазарини, човекът, роден в Италия като син на най-прости родители, почина през пролетта на тази година след продължително боледуване, цялата страна въздъхна с облекчение, което обхвана всички — от краля до най-обикновените хора от народа. Негово високопреосвещенство кардинал Мазарини, който бе наследил всемогъщия Ришельо и разполагаше като първи министър с почти абсолютна политическа власт, едва ли имаше приятели в кралството. С изключение на кралицата-майка, надали някой изпита скръб за този наистина блестящ, но и покварен, алчен, хитър църковен княз и рафиниран дипломат. Той прекалено често бе поставял собственото си благополучие над всичко.
— Нали ви казах, че съм отскоро в двореца. Не познавам никого и ми е необходимо време да се ориентирам. Ще бъде ли много нескромно, ако си позволя да се надявам на известна подкрепа от ваша страна?
Шантал сведе очи и замря, не смеейки да вдигне клепачи. Зад челото и мислите трескаво се гонеха. Просвета Богородице! Защо точно нея? В напразни опити да превъзмогне объркването си и да се усмихне тя отчаяно търсеше някакъв необвързващ отговор.