— Боя се, че надценявате моите възможности, бароне! Няма ли да е по-добре да си потърсите някой по-влиятелен покровител?
— Охо, ето къде сте били! Търсих ви навсякъде, мадам! Приемете моите почитания!
В облак от снежнобели дантели, в бледосини, обточени с кордели панталони и червеникав, щедро украсен е джуфки жакет, пред Шантал изникна и преви гръб граф дьо Роа, като прекъсна барона по средата на думата. Без да обръща изобщо внимание на убийствения поглед, който му бе отправен, той се взираше в графинята с такава лъчезарна усмивка, сякаш дребната услуга, която и бе направил преди няколко часа, вече му даваше право на собственост и интимност.
— Графе! Радвам се да ви видя отново… — промълви Шантал и се постара да прибере на сигурно място ръката си, нападната от полудели целувки по всяко открито местенце по китката, по опакото и по дланта.
— Нали разбрахте, че Негово величество обяви за утре вечер балет? Уверявам ви, че ще бъде изключителна вечер! — Графът явно търсеше тема за разговор, за да изключи невзрачната фигура в черно, с която госпожа дьо Дюка бе благоволила да се уедини тъй загадъчно.
— Изключителна, точно колкото и останалите забавления от този род. Организират се през ден. Та с какво по-точно ще се отличава този балет от останалите?
Хапливата подигравка в гласа на непознатия накара графа да побледнее сред своите панделки и дантели, Пръстите на дясната му ръка започнаха да подръпват нервно мустачките му.
Макар и да нямаше опит в дворцовите маниери, Шантал разбра, че има пред себе си двама наперени петли, които се борят за надмощие. Всъщност сравнението с пъстротата на птицата подхождаше само за наконтения граф дьо Роа, докато гъвкавата тъмна фигура на барона приличаше повече на хищник, който следи плячката си и изчаква момента за скок.
Дали не трябваше да го възпре?
Всъщност защо да се меси? Той изглеждаше не по-малко опиянен от схватката. Дали не цели да се представи в двора именно чрез един скандал? Особено ако е скандал, в който е забъркана Сериз дьо Дюка?…
— Не мога да си спомня да съм разговарял някога с вас, господине — отбеляза граф дьо Роа небрежно и с предизвикателна арогантност.
Младата жена обаче осъзна, че този словесен дуел лесно може да се превърне в размяна на смъртоносни удари с шпагите. Шантал знаеше, че дуелите са забранени още от времето на кардинал Ришельо, ала знаеше също така, че почти никой от благородниците не се съобразяваше с този закон.
Тя моментално сложи успокояваща длан върху облечената в черно ръка, като в същото време дари Дьо Роа с ослепителна усмивка. Постъпка, преливаща от фалш, но пък толкова ефикасна! Дьо Роа се почувства победител и веднага престана да се ежи, разбира се само до момента в който чу думите, последвали тази усмивка:
— Но сега разговарям с барон Гюиме, скъпи графе! — изчурулика Шантал капризно. — Ще ви помоля да ни извините! Баронът ми носи поздрави от дома. Толкова отдавна чакам вести, изгарям от нетърпение да ги чуя.
— Каква очарователна лъжкиня! — възкликна мнимият барон, когато граф дьо Роа се сбогува с тях, леко пребледнял, но с безупречна вежливост, макар че тежко понесе поражението си. — Защо се намесихте? Щях да се справя и сам с това конте.
— Да не мислите, че ми прави удоволствие да бъда повод за кавга между двама мъже? Или искате да оповестите официално присъствието си в двора, като се дуелирате с Дьо Роа в някой тъмен ъгъл? — Шантал беше наистина ядосана. — В такъв случай простете моята привързаност! Следващият път ще се постарая да не ви лишавам от удоволствието да се простите преждевременно с живота, след като толкова държите на това.
Баронът я гледаше с вдигнати вежди и чак сега Шантал осъзна, че Сериз навярно никога не би изрекла подобно нещо. Тя не бе способна нито на сарказъм, нито на такава грубост, каквато Шантал прояви, дори без да може да обясни защо.
— Означава ли това, че проявявате загриженост за мен? — Шантал би могла да се закълне, че за частица от секундата зърна в очите му неподправена изненада. Учудване, което трудно би могло да се обясни. Навярно я смяташе за безсърдечна, повърхностна кокотка. Шантал не би искала да приеме, че Сериз си е извоювала такава незавидна слава в двора. Не, не! Навярно само така й се е сторило.
Тя приглади някаква несъществуваща гънка по тежките си поли, преди да намери отговор, който той най-малко би очаквал след необмисленото й избухване:
— Така гласи християнската повеля за любов към ближния. Да се трудим за доброто на всеки човек и да го възлюбим както самите себе си. Забравили ли сте какво казва Библията, бароне?