Възвишената й усмивка трая само докато не чу спокойният му отговор:
— Щом ближните ми са очарователни като вас, мадам, не ще ми бъде никак трудно да следвам повелите на Светото писание. Позволете ми да кажа, че вас с удоволствие бих… възлюбил.
Шантал пламна от смущение, двусмислието на думите му бе твърде смело.
— Дързък сте, бароне! Не зная как би трябвало да разбирам това. А сега, ще ви помоля да ме извините. Късно е и съм уморена.
— Позволете ми да ви съпроводя до покоите ви.
По-правилно би било да не го допуска, Шантал ясно съзнаваше това. Но не можа да устои на изкушението. Срещата с този непознат, когото тя упорито продължаваше да смята за Жан-Пол д’Обри, събуди спомени за отколешни мечти, които мислеше за отдавна забравени. За чувства, които си бе забранила да изпитва, и които сега най-неочаквано се разразиха като буря и я отнесоха във вихъра си.
Отгоре на всичко, за разлика от самата нея, баронът и изглежда съвсем точно знаеше къде в Лувъра е настанена графиня дьо Видан. Осведомил се е навярно, преди още да се запознаят. Не е ли това добър знак? Към цялата плеяда от чувства сега се притури и надеждата.
— И вие ли заминавате с двора за Фонтенбло? — попита той, докато я водеше из коридорите на стария дворец. Съвсем наскоро кралят бе възложил на архитект Льо Во да ремонтира сградата и сега миризмата на прясна боя и хоросан изпълваше въздуха и пропъждаше уханието на пчелен восък и парфюми.
— Предполагам. Кралицата възнамерява да се оттегли във Фонтенбло, за да изчака там раждането на първото си дете. Лекарите я съветват така. — Шантал бе благодарна, че сестра и я беше осведомила най-подробно поне за тези планове.
— А това „от дома“, откъдето ви нося поздрави — смени той най-неочаквано темата, — къде се намира?
— На Лоара — каза Шантал, без да уточнява. След като той не нрави връзка между графиня дьо Видан и граф дьо ла Шез, тя също нямаше намерение да споменава това засега. — Там, откъдето идва виното на краля. Познавате ли този край?
— Като млад бях веднъж там.
— И хареса ли ви? — Шантал не можа да устои на изкушението да го попита. Дали той говореше за онова свое посещение, когато й спаси живота? Наистина ли бе забравил тази случка?
— Претърпях неуспех, затова никога повече не се върнах по ония места — каза баронът замислено. — Бях млад и пропилях на вятъра бащинските съвети на един приятел. Трябваше да бъда по-умен.
— И нямате други спомени? — Шантал не успя да прикрие разочарованието си. Струваше й се непонятно как едно преживяване, което и до днес виждаше пред очите си до най дребната подробност, не е оставил спомен у главното действащо лице. — Кой беше този приятел?
Баронът пропусна отговора, сякаш въпрос изобщо не беше зададен.
А може би това се дължеше просто на факта, че бяха пристигнали пред нейния апартамент. Той спря и се поклони пред Шантал.
— Позволете да ви пожелая лека нощ, мадам! Нека небето бди над съня ви!
Шантал погледна склонената светла глава, русата коса блестеше като златна на светлината на лампите. Изминалите часове бяха разклатили нейното самообладание и бяха обтегнали нервите й до скъсване. В ролята, натрапена й от сестра й, не бе предвидено да срещне призрака на Жан-Пол д’Обри. Един фантом, който я караше да се чувства слаба и безпомощна. За кой ли път вече тя притисна неволно ръка на корсажа си, за да укроти полудялото си сърце.
— Благодаря за тези пожелания, бароне — прошепна тя дрезгаво.
Странната нотка в гласа й го окуражи да изостави покорното си държание и да вдигне изненадани очи към нея. За един безкраен миг очите им се срещнаха. Шантал не можеше да знае, че нейните очи мамят като тъмните сенки на среднощна гора, нито че на врата й една тънка синкава жилка пулсира толкова лудо, че мъжът би могъл да я види. Тази издайническа веничка, която щеше да му съобщи, че безупречно изиграната нехайност е само маска. Че молбата, която му се стори, че долавя в очите й, може би не му се привижда…
Преди Шантал да разбере какво става, една силна ръка я обхвана здраво, тялото на мъжа я притисна о твърдата стена и той я целуна. Неочакваното нападение дойде така внезапно, че тя не успя да му попречи.
Баронът срещна меки, отдаващи се устни, ухаещи на бонбоните с виолетова есенция, от които Шантал си бе взела за десерт. Устни, които като цвят се разтвориха за неговата нежност. Убеден, че има пред себе си придворна дама с достатъчно опит, той вложи целия си далеч не незначителен талант на съблазнител.
Шантал просто изгаряше от властната настойчивост на устните му, все по-жадни и огнени. Нямаше сили да им противостои, усещаше ръката му на талията си сякаш върху гола кожа, въпреки корсета и банелите. Полазиха я ситни, боцкащи тръпки, вече не бе в състояние да различи в унеса си това истина ли е или сънува.