Ала имаше и нещо, което дори и баронът не беше предвидил: че самият той ще потъне в тази целувка, че плахата нежност, с която капризната графиня реагира на неговото нападение, ще го разтърси с неочакваното опиянение на желанието. Беше привикнал просто да протяга ръка и да взима всяка жена, която пожелае, за да я забрави почти веднага след това. Но графиня дьо Видан накара в него да затрепти някаква непозната струна, за която не бе и подозирал. Имаше чувството, че е намерил отговора на нещо непонятно и неясно, което беше търсил, което му бе липсвало. Той не можеше да го назове, но то представляваше самият живец на живота му…
Баронът беше този, който се реши да сложи край на страстната целувка, защото Шантал нямаше сили да го стори. Дишайки тежко, с полуотворени, влажни устни и изумление в потъмнелите си очи, тя се откъсна от него. Машинално докосна с пръсти устните си, като че искаше да се увери, че наистина са били в състояние да изпитат всичко това.
— Нека бог ви закриля и ви дари с благословен сън, мадам!
Шантал чу думите, видя изискания поклон, който ги придружаваше, но се поддаде на инстинктивното желание да бяга. Слепешком отвори вратата, пред която бяха застанали, и се втурна вътре, без да мисли какво би могла да завари там. Само да се махне! По-далече от този човек, от неговото непознато, властно и опасно привличане!…
— Госпожо! — Жюли скочи и изпусна нощницата, която току-що бе извадила за господарката си. — Какво става, госпожо! Случило ли се е нещо?
Личеше, че я е очаквала. Огънят весело пламтеше и прогонваше ледения дъх на влажната есенна нощ, във всички свещници бяха запалени свещи от пчелен восък, носеше се ухание на мед, меката трептяща светлина придаваше още по-голямо очарование на гиздавата малка стая.
Шантал рухна в тапицираното с брокат кресло и притисна глава във високата облегалка, стиснала очи, оставяйки се да проникне дълбоко в нея покоят на този пристан. Чак тогава повдигна клепачи и отправи измъчена усмивка към своята съучастница в тази опасна игра.
— Безумна бях, че послушах сестра си. Би трябвало да зная, че е по-лесно да се танцува по жарава…
Жюли се въздържа да попита нещо. Разбрала бе още от първия миг, че двете сестри, които външно толкова, си приличаха, бяха всъщност коренно различни. Шантал съвсем не бе склонна към интимничене. Не се доверяваше, не споделяше мислите си и се държеше на дистанция, която изглеждаше на опитната Жюли като нещо едва ли не ненормално. От какво се беше уплашила тази прекрасна млада жена?
— Уморена сте, прекарахте изнурителен ден — каза камериерката тихо. — Позволете ми да ви освободя от тази тежка дреха, ще разпусна косите ви и ще видите, че ще се почувствате по-добре. Няма да виждате всичко в най-черни краски…
Шантал се съмняваше в това, но позволи да я поглезят. И когато най-сетне се озова седнала пред камината, облечена само в лека домашна роба от най-нежно кадифе, докато Жюли изчеткваше от косата й и последните остатъци пудра, тя с изненада установи, че наистина си почива.
Блаженството от масажа, тихото пращене на огъня, топлината и ароматът на уютен дом, съчетани с изтощението й, я накараха да забрави трудностите ла този тъй дълъг ден. От ума й не излизаха обаче онези златисто жълти лъвски очи и жарката целувка — един чужд печат върху устните й, които никога вече нямаше да бъдат същите.
— Имате великолепна коса — каза Жюли, погълната изцяло от работата си. — Малко по-гъста е от косите на сестра ви и май е по-червеникава. Грях е наистина, дето трябва всеки ден да ви плескам с тая пудра…
— Но така е по-добре всъщност — въздъхна Шантал. — Иначе и друг може да забележи разликата в цвета. Стига толкова за днес. Изморена съм, искам да спя.
Ала Шантал остана будна и дълго след като камериерката напусна стаята. Иззад паравана, поставен пред камината, за да не хвърчат искри, все още играеха чернени отблясъци и тя виждаше очертанията на мебелите. През квадратните стъкла сребрееше новият месец и редеше шахматна мозайка от светлини и сенки върху тънките източни шарки на килима.
Далечното биене на часовник извести, че е доста след полунощ. Трябва, трябва да спи, щом ще придружава кралицата на утринната служба! Ала сънят бягаше от очите й, въпреки изтощението. Жан-Пол д’Обри се бе завърнал в живота й. Един Жан-Пол, който й правеше комплименти, вместо да й се кара. Който я целуна и не я позна. Как щеше да свърши това, наистина?