ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
— Просто не мога да те разбера!
Диан дьо Мариво си вееше припряно с изящното си ветрило. Украсените с резба фини пръчици от слонова кост, които изпъваха скъпата дантела, сякаш простенваха при всяко нейно движение. Любимата играчка на дамата не беше достатъчно здрава, за да издържа гневните й изблици. Една от пръчиците се прекърши и изражението на баронесата стана още по-мрачно, докато наблюдаваше поразията.
Баронеса дьо Мариво рядко си позволяваше да се гневи. Шантал напълно осъзнаваше собствената си заслуга за необичайното избухване на иначе уравновесената си леля. Тя побърза да заглади положението:
— Не искате ли да поседнете, леличко? — предложи тя учтиво, но получи в отговор само едно изфучаване.
Шантал седеше пред огледалото. Жюли вдигаше косите й в сложна прическа, така че да може да закрепи колкото се може по-накриво украсената с пера широкопола шапка, допълваща ловния й костюм. Шантал размени бегъл поглед с камериерката, но с едно едва доловимо свиване на раменете Жюли показа, те и тя няма представа какво е предизвикало необичайното вълнение на благородната дама.
— Иде ми да те върна при баща ти, в къщата на Лоара! — продължаваше речитатива си баронесата. — Само това заслужаваш за твоето глупаво държане. Човек се трепе заради тебе, залага всичко, за да ти осигури почетно място в двора, дава ти възможност да се радваш на кралското благоволение, а ти!… Какво правиш ти?
Да, какво правя аз? — едва се въздържа да не повтори Шантал вбесена, защото беше убедена, че през изтеклите дни не е сторила нищо, за което може да бъде упреквана. С помощта на Жюли бе успяла да избегне ловко всички зейнали бездни и подводни скали и дори бе започнала да се чувства по-сигурна.
Красивият замък във Фонтенбло, където се бяха преместили, й се струваше по-малко помпозен и потискащ в сравнение с безкрайните каменни коридори на Лувъра, из които непрекъснато се губеше. Фонтенбло й напомняше донякъде бащиния дом, тук се чувстваше по-сигурна и първоначалният й страх беше изчезнал. Освен това невероятната суетня около днешния излет, сякаш ставаше дума за някоя далечна експедиция, бе оставил на младата жена твърде малко време за размисли.
Поемайки задълженията на Сериз и сблъсквайки се с тираничните капризи на бременната кралица от далечна Испания, Шантал твърде скоро установи, че задачите на една придворна дама не се различават кой знае колко много от задълженията на обикновена камериерка или икономка. А за последното поне тя бе отлично подготвена…
Защо е сега това драматично появяване на леля й, какъв е този театър?
— По-рано се впусна да флиртуваш с онзи хубавичък, но беден и невзрачен гвардеец, а сега, точно когато въздъхнах с облекчение и си помислих, че си се вразумила, започваш да окуражаваш този Гюиме, някакъв си незначителен господинчо без име и състояние. Бих желала да разбера какво става в тази твоя глава! Нима не разбираш какво преследва този господин?! В скандал ли искаш да се забъркаш?
Червените петна по бузите на Шантал показаха, че леля й е улучила право в целта. Но всъщност дори и да искаше, надали би могла да избягва Жан-Пол Гюиме, чието истинско име може би беше д’Обри. Каквото и да направеше, където и да отидеше, той неизменно изникваше пред нея, щом тя се освободеше от службата си при кралицата. А сега това се случваше все по-често, тъй като през тези последни дни на бременността си Нейно величество не се чувстваше добре и предпочиташе компанията на дамите, които бе довела със себе си от испанския двор.
Наистина Шантал бе успяла да избегне повторна среща насаме, ала притегателната сила, която той упражняваше спрямо нея, сякаш нарастваше с всеки из минал час и дори ставаше още по-непреодолима, щом му обърнеше гръб. Самата тя всеки път претърсваше с трескав поглед групичките на придворните, да го зърне и се чувстваше като болна, когато не усещаше погледа му върху себе си. Сякаш се плъзгаха неудържимо и неотвратимо по наклонената плоскост един към друг.
— Преувеличавате, скъпа лельо! — Тонът на Шантал беше спокоен, докато съсредоточено подбираше подходящи ръкавици измежду многото чифтове, които държеше пред нея Жюли. — Баронът е само един от придворните кавалери. Виждам го не по-често, отколкото граф дьо Роа например или Негово величество. Как бих могла да избягвам срещи с него?
— Глупости! — сряза я баронесата гневно и най-сетне се реши да сгъне счупеното ветрило, което увисна на кадифената панделка около китката й.
Баронесата повдигна с премерено елегантен жест шумолящите поли на светлосинята си рокля, диплеща се върху бродиралите кремави фусти. Днес бе решила да не пудри златисторусите си коси и светлината на утрото превръщаше в златна корона обилието от лъскави къдрици. Само гласът й, малко креслив и остър, нарушаваше хармонията на красивото й присъствие.