— Ще се държиш по-надалеч от този нечист човек, драга, госпожо! Не осъзнаваш ли какъв шанс ти се предлага? Не виждаш ли с какви очи те търси Негово величество щом се появиш в един и съши салон с него?
Шантал поклати глава толкова енергично, като че се опитваше да прогони объркването, в което я хвърлиха тези непонятни слова. Жюли изтърва един фуркет и се наведе да го търси. Сигурно затова не можа да отвърне на въпросителния поглед на Шантал в огледалото.
— Не говорите сериозно, скъпа леличко! — опита се тя да пресече тези толкова лекомислени и опасни намеци. — Дори Негово величество да не е изцяло верен на съпругата си, цял свят знае, че вниманието му е насочено към Луиз дьо ла Валиер. Та той не откъсва очи от нея!
— Освен ако някоя друга, по-красива, по-умна и по-чаровна дама не успее да грабне непостоянните симпатии на нашия, капризен млад владетел. — Диан дьо Мариво се отпусна изящно в широкия фотьойл до тоалетната масичка.
— Да разбирам ли, че ме съветвате да се домогвам до благоволението на краля? — Гласът на Шантал прозвуча грубо. — Да не сте полудяла?
— По-скоро ти си полудяла, дете мое, щом продължаваш да се показваш с Гюиме. Забранявам ти да окуражаваш е държането си този мъж!
Въпреки всичката си обич към летя си Шантал изпита желание да й каже ясно и точно какво мисли за нейните непочтени предложения. Нямаше намерение нито да се строи в редицата на кралските любовници, нито да приема заповеди от баронесата. Дори и когато мнението на леля и съвпадаше със собствените и страхове. Наистина беше глупост да флиртува с Жан-Пол д’Обри…
— Изобщо не се налага да ми забранявате, скъпа леличко — пропя Шантал с добре изиграна покорност и изви глава за следващия фуркет. — Нямам ни най-малко намерение да поощрявам господин Гюиме. Просто се старая да проявявам онази вежливост, която вие ми препоръчахте. Към него аз не се отнасям по-различно, отколкото към останалите господа от двора.
Диан дьо Мариво смръщи чело. Безспорно думите бяха разумни, но някак не можа да схване смисъла, замаскиран в тях. В милия и спокоен глас на племенницата й имаше нотка, която я караше да бъде нащрек.
— Надявам се, че знаеш какво вършиш — успя да каже баронесата, за да приключи с достойнство спора. — В последно време все повече заприличваш на своята клета сестра. Тя има точно такъв маниер да гледа хората по начин, от който да им стане ясно, че им говори едно, а мисли съвсем друго! Не бива да вървиш по нейния път! Сама виждаш докъде я доведе това. Да я ожали човек! Стара мома и то в провинцията, където никога няма да си намери съпруг. Не проумявам как баща ви я оставя да върши такива глупости…
Само Жюли разбра защо красивата млада графиня изведнъж получи неудържим пристъп на кашлица и започна да се поуспокоява едва след като мадам дьо Мариво прошумоля с копринените си поли и напусна стаята.
— Имам чувството, че семейството ни непростимо подценява интелигентността на леля ми — каза Шантал, останала без дъх. — Питам се какво ли ще стори, ако открие, че Сериз с избягала със своя тъй презиран гвардеец и всичките възвишени планове за дворцова кариера се окажат осуетени?
— О, най-напред ще припадне, ще получи любимия си пристъп, а след това ще изтича да се жалва на кралицата-майка, че в днешно време няма вече нито морал, нито нравственост. Май че и двете дами са склонни да придават на миналото някакъв фалшив блясък, какъвто то никога не е имало. Откакто умря кардиналът, Ана Австрийска нещо съвсем се промени, от ден на ден става все по-набожна и странна. В този пощурял от младост и жизнерадост двор, дето само се танцува, една самотна жена може да намери утеха само в молитвите.
Шантал все още мислеше върху думите на камериерката, когато се присъедини към дружината на ловците, яхнала дребната си кобила с цвят на карамел. Потеглиха към горите на Фонтенбло. Острият есенен вятър развяваше скъпите пера на широкополата й шапка. Слънцето току се скриваше зад бухлати сивосини облаци. Дано само не се намокрят до кости! Защото Шантал бе готова да се обзаложи срещу диамантената си брошка, че времето ще се развали, преди да се е мръкнало.
С крайчеца на окото си видя мадмоазел дьо ла Валиер, седнала с небрежна елегантност, сякаш на трон, върху гърба на коня си, приемайки възхищението на публиката. Вследствие на някакво леко, но все пак видимо вродено изкривяване на гръбнака, тя имаше малко странна походка, когато вървеше по равно. Впрочем дамата много умело прикриваше този недостатък, като вървеше винаги изключително бавно, което — както бързаха да отбелязват ласкателите — й придавало наистина царствен вид…