Ала и най-отявлените й врагове не биха могли да кажат лоша дума за начина, по който яздеше. Елегантно, без следа от напрежение. Същинска млада богиня на лова, ако си представим другата Диана с прекрасните виолетови очи на това младо момиче.
— Възхищавате се от фаворитката, както виждам. — Гласът беше леко хрипкав, твърде добре познат. — Вижда ми се твърде слаба, за да издържи в битките с дворцовите хиени…
Шантал се намръщи.
— Фаворитката? Стана ли вече? Дали не избързвате, бароне?
— Е, просто предполагам, както и всички останали, че Негово величество е приключил отдавна историята със снаха си. Луи се разтреперва от всеки разговор с майка си, моралните й проповеди го отегчават до смърт. И какво по-просто от това да се насочи към този невинен ангел, който го обожава? Уверявам ви, че е само въпрос на време тя да бъде провъзгласена за официална кралска метреса. Въпросът е по-скоро колко дълго ще запази тази титла! Дори и най-чистото благоговение и най-благородната доброта не са в състояние да задържат за дълго такъв придирчив любовник като краля на Франция. Не мислите ли? При мъж като него тези добродетели, ако попрекалиш с дозата, действат точно обратно. Спомнете си думите ми, когато красивата Луиз бъде изместена в най-скоро време!
Баронът правеше констатациите си с толкова лек и безгрижен тон, че Шантал го изгледа смаяно. Той поразително бързо се беше приспособил, явно бе намерил множество източници на сведения. Докато на нея, дори след толкова време, все още й бе трудно да свикне с фриволния тон, с който се коментираха любовните връзки в двореца. В отговор на явното си смущение тя получи само една подигравателна усмивка, която проблесна в лъвските очи, взрени в нея.
— Какво става? Нима откривам във вас възмутена моралистка, прескъпа ми графиньо? Очарователна сте, когато се преструвате, че за вас всичко това е ново и непонятно. Вие сте такъв свеж полъх сред префинените кокетки в този двор!
— Подигравате ми се… — Най-сетне Шантал успя да раздвижи устните си. Господи, в присъствието на този човек я връхлитаха едновременно толкова много чувства, че губеше ума и дума. Сега тя избра единствения изход, за който можа да се сети — пришпори кобилата си и препусна след кавалкадата на ловците, без да се интересува повече от барона.
Трябва да й стане навик да бяга от него! Не защото леля й бе наредила така, а защото се боеше от самата себе си. Сподири я тихият му смях, който всъщност не би трябвало да чува от тропота на копитата, но който отекна странно в самото й сърце. Шантал пришпори леко коня и се озова в челната група на ловците, която следваше джафкащите кучета.
Въпреки че не обичаше лова, Шантал се наслаждаваше на бързата езда в мразовитата утрин. Откакто се бе оплела в тази авантюра, днес за първи път излизаше на кон, за първи път усещаше вятъра в ушите си. Какво блаженство! Чувстваше се свободна, на лицето й грееше неподправена радост.
Глутницата изгладнели кучета бе обкръжила елена и сега стесняваше все повече и повече съдбовния кръг. Шантал поизостана. Беше й отвратително да гледа как пада едно толкова благородно животно. Не искаше да гледа как главният ловджия ще извади своя нож, за да довърши животното. Тя свърна от пътеката и само след няколко мига звукът на роговете се отдалечи, лаят на побеснелите кучета заглъхна в далечината заедно с виковете и тропота на конете.
Тишината на гората я обгърна като прегръдка. Дишайки с пълни гърди, Шантал спря под сянката на дърветата и отпусна свободно юздите. Благодарен за неочакваната почивка, конят й протегна шия с все още потрепващи хълбоци. По лицето си Шантал усещаше влагата на стелещата се мъгла. Чак сега се замисли дали ще намери сама обратния път. Твърде лекомислено беше да се отдели от останалите в тази непозната местност.
Понечи да се огледа, но изпита странното усещане, че е наблюдавана. Тя несъзнателно посегна към колана си, за да се увери, че ловджийският й нож е на мястото си. Усети като утеха допира до малката кама, която носеше в ботуша си за езда. Който и да дебнеше след нея, нямаше да се изправи пред една беззащитна жена!
— Не бива да бродите сама из тези гори, мадам! Защо се отделихте от останалите?
— Вие?!
Пред нея стоеше Жан-Пол Гюиме. Бе слязъл от коня и държеше юздите в ръка, облегнал се нехайно на ствола на близкото дърво. Затова значи не бе чула тропот на копита. Сигурно се е приближил безшумно, като диво животно. Като хищник! С гъвкавата походка на хищник той напусна своята засада и пристъпи към кобилата й.