— Разрешете да ви помогна да слезете, графиньо!
Беше по-скоро заповед, отколкото предложение или молба, но Шантал се подчини безпрекословно. Тя извади крака си от стремето и се свлече в очакващите я ръце. Предаде се на неизбежното, защото знаеше, че все някога ще трябва да се случи отново. Повдигна лице към неговото, за да приеме палещата целувка, за която жадуваше.
Младата жена цяла потръпна в силната му прегръдка, но не направи и опит да се освободи или да окаже съпротива. Беше твърде късно за това, защото реакциите и сега се диктуваха от собствената й чувственост. Тя се впи в тази позната мъжка уста, предаде се на тъй жадуваната треска, която тон бе разпалил вече веднъж у нея.
— Вие сте истинска изкусителка, графиньо — учестеното дишане на мъжа показваше, че и той губи самообладанието си в тази игра с огъня. — Самодива… Зеленоока самодива с най-сладостните устни на света… Къде се бяхте скрили през всичките тези години?… Напразно ви търсих всички тези години…
Шантал се запита какъв ли щеше да е отговорът му, ако каже истината. Но не можеше, не биваше да го прави — поне докато не разбереше докъде е стигнала Сериз.
За кой ли път вече тя се питаше със свито сърце кога ли най-сетне ще дойде някакво известие. Дотогава трябваше да играе ролята на мнимата графиня, макар това да й беше противно.
— Не ме лъжете! — В гласа й прозвуча закачливо кокетство. — Били сте твърде зает с Фрондата, за да пилеете мисли за някаква жена…
— Какво знаете? — По тялото на барона премина остра тръпка и изведнъж прегръдката му се разхлаби и Шантал успя да си поеме дъх. Тя веднага разбра, че сбърка и почти не се издаде, затова побърза да обясни с усмивка:
— Ами… Човек явно от знатно потекло… А в двора никой не го познава… Човек, който се представя за скромен барон и търси покровителство за тайните си кроежи, свързани по някакъв начин с покойния кардинал… — Тя реши да заложи всичко на карта: — Това може да е само някой, чието семейство си е навлякло гнева на нашия крал по време на Фрондата!
— Вие сте не само красива, но и умна! — По лицето на Жан-Пол се плъзна сянка. — В едно нещо обаче се лъжете. Семейството ми си навлече гнева не на краля, а на Италианеца. Кардиналът отдавна бе хвърлил око на имотите ни.
— И вие не се казвате Гюиме? — Беше й противно да й се представя под фалшив флаг и затова се осмели да поеме риска да зададе този въпрос. Искаше най-сетне да разбере правилно ли й и подсказало сърцето или не.
Той се поколеба за миг само и кимна:
— Жан-Пол д’Обри, граф дьо Рокай. Едно име, на което кралят надали би се зарадвал. Баща ми загина по време на бунта, за мене също се знае, че съм мъртъв. Обстоятелство, което ми позволи да приема името и едно малко имение в Западните провинции, което, било част от зестрата на майка ми. Там изчаках смъртта на кардинала.
Шантал дишаше тежко. Жан-Пол дори не спомена, че бащите им някога са били приятели, така че и тя замълча. Изглежда той наистина не знаеше, че мадам дьо Дюка е дъщеря на граф дьо ла Шез. Нямаше понятие, както и не помнеше нищичко от онзи далечен летен ден… Тя сама не знаеше дали трябва да се чувства облекчена или засегната.
— Говори се, че вашият баща е подкрепял принцовете от Фрондата…
— Да, говори се, без да има никакво доказателство за това. Негово високопреосвещенство е направил необходимото, за да превърне легендата в истина. Така е имал възможност да конфискува именията ни, чифлиците и цялото богатство на семейството. Дал е чудесен урок на краля, бих казал, като се има предвид начинът, по който той неотдавна отстрани всемогъщия интендант на финансите господин Фуке. В това пролича сатанинският почерк на бившия му учител.
Шантал направи няколко крачки замислено, сваляйки машинално меките си ръкавици за езда и шапката, която й стягаше.
— Значи вие смятате, че със семейството ви са постъпили несправедливо? Но дори и кардиналът не би могъл да обвини невинен човек, че е бил симпатизант на фрондата, ако няма някакво доказателство, не е ли така?
— О, да! Тези доказателства му е дал, без да съзнава това, покойният ми чичо. Заради някакви селски имоти той се обърнал към дук д’Орлеан и тъй като дукът все нямал време да му даде аудиенция, чичо ми го последвал с войските му. Кардиналът, коварен, както винаги, прибрал тези документи, за да представи на краля своя версия за станалото. И постигнал целта си: унищожаването на нашето семейство и на честта ни.
— Какво възнамерявате да сторите?