— Трябва да си взема тези документи, които доказват обвързването на чичо ми. Ала те са и единственото доказателство, че баща ми никога не е бил с Фрондата. Единствената връзка е чичо ми и то само ако се съди формално, без да се вникне в същността на нещата.
— Документи у кардинала! Та Негово високопреосвещенство се помина през март във Венсан! А сега е октомври. Как си представяте да намерите тези документи? Те положително отдавна са в ръцете на краля. Не възнамерявате да се ровите в кралския архив, нали?
Свикнала с трезвите и делови разговори с баща си, Шантал търсеше и сега логиката на нещата. Дори не си даваше сметка колко различна я прави това от превзетото кикотене на флиртуващите придворни дами. Сега тя беше само Шантал, а не Сериз, капризната и престорена графиня.
— Напълно възможно е точно тези документи да не са в архива на Негово величество — каза Жан-Пол д’Обри. Шантал го погледна, сепната от многозначителната нотка в гласа му, коя го я озадачи. — Изчезнали са само няколко дни преди смъртта на Негово високопреосвещенство.
— Така ли? — Шантал го погледна с надежда. — Кой ги е прибрал? Затова ли сте тук под чуждо име? Не се ли боите, че някой може да ви познае? Доколкото зная, на бившите участници във фрондата е забранено да пристъпват прага на двореца, без да са получили прошката на краля.
— Мисля, че зная у кого са документите. И ще направя всичко, за да ми бъдат върнати, бъдете уверена в това! — Баронът сякаш изобщо не бе чул въпросите й. — Но чакайте! Струва ми се, че бяхме започнали един друг, много по-приятен разговор, прекрасна госпожо!
Ловкостта, с която той смени темата, бе не по-малко елегантна от гъвкавостта, с която пристъпи към нея. Шантал не намери сили да каже нещо. Запленена от златистите огньове на погледа му, тя отстъпи назад и гърбът й опря до твърдата грапава кора на едно дърво. Шапката и ръкавиците се изплъзнаха от пръстите и бързото й дишане издаваше, че знае какво ще последва
— Във вашите очи е скрита зеленината на леса, мадам… Не се плашете толкова, няма да ви нараня…
Тихите нежни слова, прекъсвани от леките целувки, с които обсипваше слепоочията й, челото, страните и клепачите й, зашеметиха Шантал и я накараха, да забрави всичко. Тя всеотдайно се плъзна в прегръдката, коя то се сключи около нея, притисната между дървото и неговите гърди. Зад нея беше якият ствол, отпред — атлетичното мъжко тяло, което възпламеняваше кръвта й и будеше желание да му се подчини, да се слее с него и да изчезне в мощта му.
Шантал разтвори устни, зашеметена и покорна, в отдаденост, която изпепели всичко наоколо. Никога не бе изпитвала такова желание да се подчини изцяло на чужда воля, без да мисли за последствията. Детинските й мечти за Жан-Пол, които я бяха възпирали да помисли за друг мъж, сега отстъпиха на ново, съвършено непознато чувство.
— Прекрасна си!… Опияняваш ме, любима моя!…
Тя чуваше хрипкавия глас, усещаше галещата ръка, която се отдели от талията й и обхвана заоблената й гръд, изгаряща от желание под дантелите и кадифето. Умели пръсти разкопчаха катарамите и корделите на пристегнатия жакет, заеха се с бродиралия корсаж на ризата и Шантал усети хладния есенен въздух върху пламналата си кожа. Жадните му устни се впиха в разкошната пълна гръд, изскочила над пристегнатия корсет.
Зашеметена от лудото желание, което избухна в нея, Шантал се хвърли в тези ласки, без и да мисли за съпротива. Дълги години тя бе отказвала на своето здраво и жизнено тяло правото да се осъществи, сега цялата й потискана чувственост избликна и я повлече неудържимо.
Такава пламенна готовност би превърнала дори и камък в нажежена лава, камо ли един мъж, запленен от нейната красота още от първия миг. Жан-Пол обезумя от желание. Той забрави и планове, и намерения, изгуби и самообладание, и фини маниери. Знаеше само, че иска тази жена, че трябва да я има, защото иначе изпепеляващото желание ще го превърне завинаги в роб. Сам не разбирате каква е тази магия, с която го обсебваше.
Дланта му, загрубяла от стискането на конски юзди и от въртенето на шпагата, допря копринената кожа на гърдите й, освободени от дантеления си затвор В недействителната светлина на мъглата плътта и блестеше като алабастър. Розовите пъпки се бяха свили в големи твърди зърна. Какъв сладък контраст! Гладката мека заобленост, по-нежна и от най-скъпа коприна, и твърдостта на пъпката, жилава, съпротивляваща се, обещаната пролетно разцъфване…
Шантал тихо простена, когато жадните устни поеха тези болезнено чувствителни зърна. Лекото захапване изпрати сладостни тръпки по тялото й, извито цялото в един неутолим копнеж, граничещ с болката. Тя обгърна, врата на Жан-Пол и се остави омаяна на неговите ласки.