Той приседна на едно повалено дърво и я привлече на скута си. Огнени тръпки я пронизаха, когато той отметна пяната на фустите й и между ръцете му и голото й тяло остана само тънката батиста. Ето, и последните панделки бяха развързани, интимното й бельо се свлече на тревата, когато ръката му сграбчи жадно светлия мъх, недокосван от чужда ръка. Безвъзвратната интимност на това докосване я накара да потрепери, усетила топлата влага на непреодолимото си желание, не по-малко властно от неговото.
— О, ти ме очакваш, ти ме искаш!… Скъпа! Полудявам от сладкото ти желание! Не бързай, любов моя! Да не бързаме!… Имаме време…
Изнемогваща и трепереща, Шантал отстъпи прел смелата атака на мъжа, убеден, че има пред себе си вече опитна жена. Прехапа долната си устна така силно, че усети вкуса на кръвта, вкопчена в широките му рамене, единствената опора сред бурните талази на страстта.
Тя усети лекия настойчив натиск, който разтвори бедрата й, разтрепераните му пръсти, които се ровеха все по-навътре в нея. Напрежението от това ритмично движение стана непосилно… Останала без дъх, Шантал се бореше със сълзите.
— Невероятна си! Чудесна си!… О, скъпа! Не мога повече!…
Едва когато усети изгарящия допир на възбудената му мъжественост, за миг Шантал изпита панически страх! Не! Не бива! Трябва да се отдръпне, да го помоли да спре… Да му каже… трябва да му обясни, че никога досега не е… Ала молбата й се изгуби в дрезгавия вик, който се изтръгна от гърлото й, когато той я повдигна на скута си и след това много бавно, безпощадно и властно я притегли върху себе си, за да се слее с нея.
Острата болка пресече дъха й, ала Жан-Пол д’Обри беше твърде погълнат от собствената си страст, за да забележи вцепеняването й. Той я повдигаше и я притегляше след това към себе си — едно безумно люлеене нагоре и надолу, докато изведнъж жестоката болка отстъпи място на друго, невероятно усещане. Сякаш тътен разтърси цялото й тяло, някаква вълна от жарава, не, някаква буря я вдигна и я запокити към него и тя се отпусна, потръпвайки в неописуемо чувство на освобождение и блаженство.
— Жан-Пол… обичам те! — изстена Шантал неволно, когато дишането и ударите на сърцето й се поуспокоиха и можа най-сетне да проговори.
— Малка вещица!… Моя… — шепнеше мъжът, заровил устни в косите й. — Божествена си!
Не, не това бяха думите, които тя очакваше да чуе след този възвишен миг… Но инстинктивно разбираше, че и той е изгубил прословутото си самообладание. Че полага усилия, за да възстанови фасадата на несъкрушимо нехайство, полагащо се на един дворцов кавалер.
В този миг до тях достигна далечно изсвирване на рог и лаят на кучетата.
— Ловците! Възможно ли е да се връщат отново насам?!
Шантал си представи гледката, която представлявате: разсъблечена жена с разголени гърди и вдигнати нагоре поли, сплетена в любовна прегръдка с мъж… Каква сцена! Какъв чудесен скандал!… Усети как се изчерви до корените на косите си.
— Шт! Не се бойте! Далече са. Нека ви помогна, скъпа!
Със същата сръчност, с която я бе разсъблякъл, сега Жан-Пол й помогна да оправи дрехите си. След няколко минути само блясъкът в очите на Шантал и пламналото й лице издаваха какво се е случило. Нейният компаньон изчисти грижливо листата и мъха, полепнали по полите й.
— Елате да се присъединим към групата малко преди да стигнем двореца. В тази бъркотия никой няма да забележи, че по някое време сме се отделили.
Той й помогна да се качи на коня и сам се метна на черния си жребец, който си бе пасъл кротко до кобилата в близката просека.
Шантал се нагласи на седлото и непознатата, причиняваща по-скоро наслада болка я накара отново да осъзнае онова, което се бе случило през този час.
Бе познала любовта в ръцете на Жан-Пол д’Обри. Но любов ли беше това? Или същото лекомислено удоволствие, което изплиташе толкова случайни и нетрайни връзки в жадния за забавления двор? Къде бяха любовните клетви, които жадуваше да чуе? Къде останах, задъханите уверения, че вече никога нищо не ще ги раздели?…
— Ще се видим ли пак? — изстреля тя направо и беше съвсем ясно, че няма предвид някакъв дворцов бал или лов. Очите й изглеждаха огромни в смълчания сумрак на гората. Зелени езера, в чиято бездънна яснота блещукаше мъчително очакване.
Мъжът върху жребеца се наведе над скритата й в ръкавица ръка. Целуна я леко, едва ли не само с дъха си, избягвайки по този начин и погледа, и въпроса, затаен в него.
— Разбира се, че ще се видим, прекрасна моя! Нима толкова малко разчитате на притегателната си сила? Нима не знаете, че попадне ли някой в мрежите на очарованието ви, остава завинаги в плен? Ето ме роб на вашата магия, горска самодиво, тъй че едва ли скоро ще се освободим един от друг…