Мислите й се блъскаха в главата й. Какво би могла да каже, без това да бъде предателство спрямо сестра й?! Защо обстоятелствата я принуждават да мами точно човека, когото обича с всяка фибра на съществото си? Той, несъмнено, ще помисли, че тя знае много повече от онова, което му призна. Че играе някаква игра и че всички въпроси, които му зададе, са целели само да го отклонят от вярната следа… Осъзнаването на този факт обля с ярка руменина лицето й.
— Не, нали? Естествено, че не сте го забравили. — Жан-Пол също долови смущението й. Сега вече сарказмът му се отприщи: — Като лоялна и свръх предана дама на Нейно величество вие естествена знаете кога трябва да държите езика зад зъбите си и кога можете да чуруликате. Така е, нали, госпожо?
— Жан-Пол, вие разбирате всичко съвсем погрешно. Аз…
Шантал рязко млъкна. Би ли могла да каже нещо, без да наруши клетвата, дадена на сестра й?! За нищо на света не бива да издаде Сериз, да признае, че сестра й е заминала, че тя играе нейната роля и че не знае абсолютно нищо… Ледени тръпки я побиха под изгарящия поглед, който я приковаваше на мястото й.
— Аз трябва да разбирам, така ли? — повтори той злобно. — Дори и не мисля да го сторя, мадам! Нека приключим с тази долнопробна игричка помежду ни! Останах с впечатление, че сте умна жена, която е в състояние да направи разлика между добрата сделка и мимолетното удоволствие. Вие много добре сте разбрали какъв шанс ви дарява съдбата, когато сте отворили онова писалище от черешово дърво. Взели сте не само документите на кралицата, а сте се възползвали от възможността да поровите с красивите си пръстчета и из други полезни и доходоносни писания! Или се каните да ме уверите, че намеците ви за фрондата по време на лова във Фонтенбло са били напълно случайни?
Шантал стоеше като поразена от гръм. Вцепенението й, което впрочем Жан-Пол прие като самопризнание за вина, беше предизвикано всъщност от зловещ ужас. Мислите й се сипеха като градушка, коя от коя по-мъчителни ала най-страшен от всичко беше очевидният факт, че Жан-Пол д’Обри изпитва към нея всичко друго, но не и любов. Само човек, който мрази, може да изговори безпощадно и хладнокръвно такива обвинения.
— Заслужавате моите комплименти! Признавам, че твърде добре знаете как да накарате един мъж да си изгуби ума по вас — продължаваше да сипе той обвиненията си. — Замаяхте ме с чаровете си на рафинирана прелъстителка и ме направихте на глупак! Ако не бях чул разкритията на дук дьо Мазарен, никога не бих направил някаква връзка между вас и този заговор.
Горчивината в думите му помогна на Шантал да се опомни от удара много по-бързо, отколкото каквото и да било мило обръщение. Мигновено огънят по страните й се смени с мъртвешка бледност, цялото й тяло потрепера като от удар. Но тя бе дъщеря на един горд баща и на не по-малко силна духом майка. Дори и смъртно ранена, тя бе способна да устои и да не рухне пред очите му. Дори успя да наподоби нещо като усмивка, въпреки че сълзите изгаряха очите й.
— Правите ми наистина чудесен комплимент — възкликна тя с не по-малко хаплив тон. — Приемете моята благодарност за това високо признание на многостранните ми таланти. От своя страна и аз оценявам факта… че вие също доста се постарахте. Впрочем, греша ли или наистина има и някаква друга причина за вашето тъй любезно посещение?
— Назовете цената! — Жан-Пол се бе отказал от всеки опит да имитира вежливост.
— Цената? — Шантал не разбра веднага смисъла на злобното подмятане.
— Кажете каква цена ще искате за документите, които сте присвоили! Защото не може да има никакво съмнение, че те са във ваши ръце. Колко ще искате? В края на краищата всяка уличница си има цена.
Шантал скочи от табуретката. За миг имаше предимството да го изгледа отгоре надолу — под погледа й блестеше русата му коса, с нюанси, преливащи от най-светло сребро до най-тъмен бронз, широките плещи, които бе прегръщала само преди няколко седмици, обезумяла от страст. Но сега имаше едно-единствено желание — да удря, да отмъсти за нанесеното й оскърбление.
Ръката му светкавично сграбчи пръстите и така здраво, че тя не можа да се освободи. Грубата му хватка се стегна около китката й като желязна скоба и я накара да простене.
— Луд ли сте? Боли!
— Който си играе с огъня, трябва да е готов да се опари, графиньо!
— Спестете ми вашите афоризми! — просъска злобно тя. — Нищичко няма да получите от мене! Дори и ръката ми!