Човек би трябвало да наблюдава извънредно внимателно Сериз дьо Дюка или да я познава много добре, за да открие по красивото й лице едва видимите следи на свръхнапрежение и безсънни нощи. Ала нейната гостенка ги забеляза. Тя хвана графинята за ръце, дръпна я да стане и я замъкна към полуотворените, стигащи почти до пода остъклени врати, които водеха към терасата, а от там и към добре гледаните градини около Отел дьо Мариво.
— И така, мила моя, какво се е случило? — повтори тя въпроса си още по-настойчиво. — Нещо те притеснява. Долавям, че в живота ти се е случило събитие, което те тревожи. Просто не мога да те позная. Като че не си вече ти…
— Знаех си, че ще разбереш…
Два чифта сияйни зелени очи се впериха едни в други. В дълбините им се четеше абсолютно взаимно разбиране, което не се нуждаеше от думи. Като че един и същи поглед се отразяваше в огледало, въпреки разликите в облеклото и фризурите. Появили се на този свят и един и същи ден, с разлика само няколко минути, графиня Видан и нейната сестра-близначка Шантал дьо Мариво продължаваха да бъдат свързани е дълбока природна връзка, която надхвърляше обикновената сестринска любов.
Преди близо двадесет и пет години природата си бе позволила една очарователна шега — да дублира едно свое безупречно произведение. Като се изключат модните екстравагантности в гардероба или във фризурата, а също така различните жестове и темперамент, двете бяха абсолютно еднакви — само шепа хора бяха в състояние да открият незначителните отлики, които все пак съществуваха. И тази шепа хора бяха онези, които ги обичаха.
Граф дьо Видан бе един от тях. На седемнадесет години Сериз се влюби в благородния Анри дьо Дюка и се омъжи за него. При все че тя напусна бащиния си дом и двете сестри се виждаха вече много по-рядко, силната връзка между тях остана непроменена. Именно тази близост даде сега право на Шантал да зададе въпроса, който никой друг освен нея не би се осмелил да изрече:
— Все още ли… заради Анри? — промълви тя предпазливо, хванала за ръце сестра си, като че за да засили още повече и без това дълбоката си привързаност.
Преди три години Анри дьо Дюка беше паднал убит в бой за краля при завземането на Дюнкерк. При вестта за смъртта му Сериз загуби детето, тъй жадувано през годините на техния брак. Въпреки че близначката не бе омъжена, тя също преживя дълбоко двойната загуба, която сполетя сестра й.
Новата длъжност на Сериз като придворна дама на младата кралица на Франция вече от няколко месеца бе истинска утеха за нея, даваше й възможност поне за малко да позабрави мъката си. От началото на 1661г. Сериз бе дошла да живее при леля си Диан дьо Мариво. Баронесата се бе преместила в елегантния Отел дьо Мариво преди десет години, веднага след смъртта на съпруга си, и вече се изживяваше едва ли не като него господарка. Граф дьо ла Шез, мъжът на сестра й Ниниан, който освен това бе обвързан с баронесата и по друга линия, тъй като бе братовчед на съпруга й, ползваше родовия дворец твърде рядко и досега не се бе налагало да разсее тази й заблуда.
Красивата баронеса беше сред най-доверените приятелки на кралицата-майка. Безпогрешният й усет към модата, дарбата й да се рови безкрайно в дворцовите клюки и лековатата й набожност я бяха превърнали в неизменна придружителка на Ана Австрийска. Диан охотно отстъпи на сина си Франсоа управлението на имението Дьо Мариво и с радост обърна гръб на селския живот, от който се отвращаваше. Шантал се бе надявала, че под крилото на леля си, Сериз е успяла да надмогне скръбта си и отново изпитва радост от живота.
— Не, Шантал. Не е Анри — отвърна графинята. Тя се освободи от ръцете на сестра си и се отдръпна от ярката светлина на късния следобед, която подчертаваше още по-силно сенките под тъмнозелените очи и издаваше, че Сериз съвсем не е толкова безгрижна, колкото се опитва да представи. — Не е Анри, а Доминик. Доминик д’Обри. Говори ли ти нещо това име?
— Д’Обри? — промълви Шантал, докато размисляше трескаво.
Как да не си спомня това семейство! Нали Максимилиян д’Обри беше един от най-близките приятели на баща й, преди да изгуби във вихрушката на Фрондата и живота, и честта, и имотите си. Доколкото й бе известно. Доминик трябва да е негов племенник. Единственият му син се казваше Жан-Пол… Едно име, което цял живот щеше да й напомня за себе си като стара, незараснала рана. Шантал не желаеше сега да мисли за сълзите, които бе проляла, когато научи, че и той е паднал в същата битка, в която бе намерил смъртта си и неговият баща.