— Моите поздравления, мадам! Виждам, че амбициите ви имат прицел! — В дълбокия хрипкав глас изскърца ненавист, която накара опънатите до крайност нерви на Шантал да трепнат болезнено.
Тя вдигна бялото си дантелено ветрило с тънички сребърни пръчици, за да прикрие лицето си — останаха да се виждат само яркозелените й очи. Очи като лумнали в отблясъци смарагди сред цялата тази сребърна белота. Очи, ясни като прозрачни води, чисти и дълбоки, в които човек би могъл да се удави, без да успее да разгадае тайната им.
— Барон дьо Гюиме! — Тя изрече фалшивото му име с нотка на предизвикателство. — Вие на този бал? Изненадвате ме!
— Наистина ли? А къде другаде бих имал удоволствието да разговарям с дама, която хвърля мрежите си дори към краля на Франция? — Заплашителното пламъче в златните очи на горски хищник говореше, че са го ръководели съвсем различни чувства. — Обмислихте ли малката сделка, която ви предложих неотдавна, мадам? Разбирате, предполагам, че съм заинтересуван от бързото й уреждане.
Арогантността, с която постави без бавене въпроса, след като я обвини, че се опитва да се хвърли на врата на краля, беше наистина невероятна. Също както и наглата непринуденост, с която се движеше в един дворец, който щеше да затвори пред него вратите си в мига, в който узнаехме истинското му име. Сякаш изобщо не се вълнуваше от грозящата го опасност. Правеше впечатление на човек, който или не се притеснява от нищо, или умее да се владее така, че не би позволил на никак ви чувства да го отклонят от целта му.
Шантал си наложи да диша колкото се може по-бавно и по-дълбоко. Жюли бе пристегнала толкова силно връзките на корсета й, че имаше опасност или той да се пръсне по шевовете, или тя да припадне, ако даде воля на темперамента си. Отдръпна се леко от високата фигура в костюм от тъмночервено кадифе, украсен твърде сдържано с обичайните кордели. Чак когато двукрилата врата на залата се затвори след тях. Шантал осъзна колко умело беше успял да я преведе през тълпата развеселени гости.
Въпреки че коридорите на двореца също бяха осветени, те изглеждаха почти сумрачни в сравнение с блясъка в голямата зала. Тук сенките бяха по-дълги, дори сведените клепки на Шантал хвърляха прозирно отражения върху страните й. Тя усещаше с всяка пора на кожата си присъствието на разярения мъж до своето рамо въпреки че се опитваше изобщо да не дава вид, че го забелязва. Покажеше ли, че се бои от нещо, бе загубена. Поне това разбираше инстинктивно.
Усещаше топлината на ръката му през дантелата на лакътя си. Усещаше и стискането, което тутакси ставаше по-силно, направеше ли опит да се освободи от него.
— Къде ме водите? — попита Шантал възмутено. — Нямам намерение да напускам бала!
— Можете да се върнете, щом стигнем до споразумение.
— До споразумение?! — Въпреки че знаеше за какво намеква, Шантал се опита да си придаде вид на пълно недоумение. — Не ми е известно нищо, за което би трябвало да се договаряме, бароне!
— Искам документите, които сте прибрали от дома на кардинала. Тъй като не са в жилището ви, предполагам че сте били достатъчно хитра да ги скриете на някакво тайно място. Така ли е?
— Да не искате да кажете, че сте претърсвали стаята ми? — възкликна Шантал ужасена.
— Направих точно онова, което вие сте сторили с писалището на Негово високопреосвещенство.
В аргумента имаше логика, трябваше да му се признае. Разбира се, само ако тези негови обвинения отговаряха на истината. Нещо, което Шантал все още отказваше да повярва. Защо Сериз дьо Дюка ще извърши толкова долнопробна постъпка? Защо й е трябвало да поеме подобен риск?! Придворните интриги изобщо не се връзваха с милата, нежна Сериз. Шантал беше готова да се обзаложи на какво ли не, че дори само при мисълта да се рови в чужди вещи Сериз би припаднала от ужас. Не, каквото и да се е случило тогава във Венсан. Сериз нямаше вина за него.
— Мислете каквото желаете. Нямам намерение да се оправдавам пред вас — каза тя твърдо.
Разбра обаче, че ще е невъзможно да се освободи от здравата му ръка. Трябваше да избира — или да се покорява, или пред очите и ушите на швейцарската гвардия, която бе поела охраната на двореца, да направи скандал, които положително щеше да стигне до ушите на краля.
А точно сега, след разговора по време на танца, това би било повече от неразумно.
Междувременно стана ясно, че баронът явно я водеше към малкия й апартамент в Лувъра. Салонът, спалнята и миниатюрната дневна не можеха, разбира се, да се сравняват с покоите на членовете на кралското семейство, ала все пак бяха по-разкошни от апартаментите на редица други придворни дами. Чак сега Шантал започваше да разбира на какво се дължи тази привилегия, защо на Сериз е отреден такъв лукс. Защото освен задълженията си към Мари-Терез е изпълнявала и поръчки на кралицата-майка? Или защото в коварните планове на краля, докато я преследва като дивеч, се е предвиждало да й се демонстрират предимствата от една евентуална капитулация? Как не си зададе тези въпроси по-рано? Как не се досети?!