Выбрать главу

Шантал се измъчваше в мълчаливи упреци за собственото си безразсъдство. Но последиците от болестта, съчетани с болката и горчивото отчаяние, които разкъсваха душата й след последната среща с Жан-Пол, я бяха лишили от способността да мисли логично. Не е лесно да понесеш мисълта, че човекът, на когото си дарила всеотдайно любовта си, те презира…

Без ни най-малко притеснение същият този човек сега влезе в дома й, влачейки я със себе си като облак от сребристи дантели. Сякаш водеше някаква непокорна слугиня, за да я накаже.

Жюли, приседнала пред камината с ръкоделието си, подскочи от изненада.

— Господарката ви няма повече нужда от вас тази вечер — отсече Жан-Пол д’Обри. — Иска да си почине. Лека нощ!

— Госпожо?

Шантал долови въпросителната нотка в гласа на Жюли, но кимна. За добро или за зло трябваше сама да изведе тази битка до край.

— Господин баронът е прав, Жюли. Всичко е наред… Ще се оправя сама.

Пак лъжа! Отново една от тези проклети лъжи, с които е пропит целият й живот! От момента, в който прегърна Сериз на сбогуване, не спираха да се нижат измама след измама. Шантал се опитваше да запази самообладание поне външно. Непреклонната й гордост беше единственото й оръжие в тази неравна борба.

Сега тя пристъпи до малката масичка, на която бяха приготвени кристална гарафа с вино и чаши. Докато бавно пълнеше догоре красивите венециански бокали, мъжът, който я наблюдаваше, не видя нищо друго, освен образец на спокойствието, съвършената елегантност и изящните движения на светска дама. Безкрайното й самообладание го накара да побеснее още повече. Мисълта, че именно очарователната Сериз дьо Дюка се оказа онази малка интригантка, която е измъкнала изпод зоркото око на кралицата-майка толкова важни документи, го караше да излезе от кожата си. Но сведенията, които бе получил от самия камериер на кардинала, не оставяха и най-малкото съмнение. А и тя изобщо не се бе опитала да отрече станалото във Венсан. Крадла, мошеничка и… вещица. С такива всеки разумен човек трябва да е нащрек!

— Ще пиете ли глътка вино? — Нехайният й тон хвърли посетителя в още по-злобни мисли. — Това е единственото, което мога да ви предложа.

Беше застанала с гръб към камината и светлината на жаравата хвърляше по сребърната й рокля червеникави блясъци, от тях цялата й кожа светеше сякаш отвътре в розово.

„Като изгряваща зора!“ — помисли неволно Жан-Пол д’Обри. Пламенна, чиста, свежа красота. Чудно ли беше, че дори кралят не може да устои на тази опасна смесица от естественост, чар и амбиции?

— Престанете с тези игрички! Много добре знаете какво искам от вас!

— Виното е от Лоара — обясни тя, сякаш не бе чула думите му.

— Дайте ми документите!

— Не са у мене.

— Лъжете!

— Ами претърсете още веднъж, щом мислите така! — С широк жест тя посочи надменно целия салон — тапетите от скъпа дамаска, креслата, раклите и изящната витрина, поставена между двата прозореца. След това жадно отпи голяма глътка вино и установи колко успокоително и подейства студената течност. Шантал изпи чашата си и си наля още вино.

Гостът светкавично промени тактиката. Долови го веднага по видимото му трепваме, който сега се обърна към нея с усмивка, все още изпълнена със сарказъм, макар че трябваше да наподоби молба за извинение:

— Какъв е този сърдит тон между нас, мадам? Доскоро имах впечатлението, че се допълваме ве-ли-ко-леп-но!

Шантал се задави от виното. Закашля се, обхваната от срам. Знаеше за какво намеква. О, не! Няма да се остави да я върне към онези спомени! Достатъчно болезнено е да живее с неговите подозрения и обиди. Ако той реши да играе отново ролята на съблазнител, криво си е направил сметката!…

— Да не сте ме докоснали! — изфуча тя, щом само успя да си поеме дъх. Пресегна се към камината да остави опипом чашата, но тя падна и се разби с ясен звън на каменните плочи пред огъня. Виното изпръска полите на роклята й, но Шантал не обърна, внимание нито на чашата, нито на петната. — Ще извикам стражата на помощ, ако направите едно-единствено движение.

— Защо този внезапен страх, прекрасна моя? — Кротките думи бяха в остро противоречие с нескритата й паника. — От какво се боите? Не съм нито среднощен убиец, нито краден! Става въпрос за правата на един човек, за неговата чест и за честта на семейството му. Вие ми отказвате и едното, и другото. Смятате ли, че постъпвате справедливо?