— О, Сериз! Пак ли започваш с мрачните си предсказания за глад, мизерия, реколти и други плебейски тревоги? Омръзна ми до смърт! Време ти е най-сетне да дариш отново сърцето си на някой мъж, дано поне това те възпре от тези долнопробни занимания. За една жена няма нищо по-съживяващо от малко любовна игра. Анри е мъртъв от толкова години, защо не го оставим най-сетне да почива в мир?! Да си ме видяла мене да мъкна спомена за покойния си съпруг като някакъв траурен шлейф след себе си?
Шантал понечи да отговори, че и докато беше жив барон дьо Мариво, леля й не се бе грижила кой знае колко за него, но премълча. Красивата й леля познаваше само едно-единствено средоточие в своя живот и това беше самата тя. Единственият й бог, на който кадеше тамян ежечасно и ежеминутно, беше нейната забележителна красота. Всяка нова бръчица я хвърляше в истерия, а един лошо изработен подгъв на новата рокля ставаше повод за драматични изстъпления.
Докато живееше в замъка на Лоара, Шантал само се смееше на леля си. Ала ежедневният досег с тази дама поставяше на изпитание и без това изтънялото й търпение. Скудоумното нехайство, с което Диан дьо Мариво се отнасяше към скръбта по един обичан човек, караше Шантал да се почувства засегната заради сестра си. Да не говорим за егоистичното безразличие, с което баронесата се отнасяше към неимоверните усилия на единствения си син да намира средства, за да може майка му да продължава да живее на широка нога.
— Не съм от онези куртизанки в кадифе и коприна, които от отегчение или от алчност са готови да се хвърлят в ръцете на първия срещнат мъж! — Шантал едва овладяваше раздразнението си. — Ще ви бъда благодарна, ако имате това предвид, когато ми правите забележки.
— За бога, дете! За кого намекваш! Нямаш предвид Луиз дьо ла Валиер, предполагам? Тя не е куртизанка! Тя е любимата метреса на Негово величество! Кралските бракове се сключват по политически съображения, знаеш го. Да не искаш да отречеш правото на един монарх поне веднъж да може да се вслуша в сърцето си?
— В никакъв случай не си позволявам да съдя Негово величество — отвърна Шантал сериозно. — Но не бих сметнала за голяма чест да лежа в леглото му под любопитните погледи на цяла Франция. Щом така желаете, аз ще говоря с готвача и с иконома. Ще се погрижа вместо вас от днес нататък в този дом да се представят само точни сметки.
Диан дьо Мариво изглеждаше напълно объркана. Първо, от бързината, с която племенницата й премина от темата за краля към темата за прислугата. Второ, зашемети я не по-малко и фактът, че Шантал бе приела като подразбиращо се съгласието на баронесата по този случай и бе приключила разговора с един лек, по-скоро небрежен реверанс.
— Измъкваш ми се всеки път, когато поискам да поговорим за един нов брак — оплака, се баронесата отчаяно.
— Точно така. Наистина го правя, скъпа лельо. — Усмивка проблесна като слънчев лъч изпод дъждовни облаци и накара зелените смарагди на очите й да засияят.
— Но животът трябва да се живее. — Диан дьо Мариво направи един последен, напразен опит: — Твърде млада си, за да жалееш Анри безкрайно. Красива си. Престъпление е да не се възползваш от тази хубост.
— Когато реша да потърся приемник на съпруга си, ще ви уведомя. — Шантал явно се силеше да бъде любезна, но все пак не издържа и използва настъпилото мълчание, за да побегне от салона и да сложи край на този безсмислен според нея разговор.
Старинната библиотека на Пале дьо Мариво бе едно от любимите й кътчета в парижкия дворец на баща й. Би могла, разбира се, да намекне на леля си, че като дъщеря на графа има по-голямо право да контролира воденето на домакинството, отколкото неговата балдъза. В края на краищата баронесата беше само гостенка в тази разкошно мебелирана къща, която по-рано стоеше празна през по-голямата част от годината, тъй като графът и съпругата му предпочитаха живота на село. Шантал се бе отказала да влиза в пререкания с леля си, макар че не изпитваше към нея същите симпатии като Сериз.
Сега се ядоса на дебелия слой прах по мебелите, по килимите и гоблените — виждаше се, че тук рядко се чисти. Отвори един от високите двукрили прозорци, за да влезе малко чист въздух. Пред очите й се ширна градината, в която сега, през декември, имаше само изкусно подрязан жив плет и вечнозелени храсти.
Влажният леден полъх накара Шантал да се завие по-плътно в испанския си шал, който бе наметнала върху леката домашна рокля от жълт камелот, която й беше малко тясна в раменете. Непрекъснато й беше студено напоследък. Понякога го отдаваше на влажната тазгодишна есен, друг път — на вътрешния хлад който я бе завладял и пронизваше с ледени иглички всяка нейна клетка. Хлад, който не можеше да бъде победен нито от огъня в камините, нито от топъл шал.