— Защото не желая да имам повече нищо общо с вас и вашите машинации, господине…
— Не съм в състояние да разбера това, мадам. Вие сте ми длъжница.
— Това е ваш проблем, а не мой! — изсъска тя със стиснати челюсти. — Оставете ме, смущавате месата.
Сега вече не й беше студено. Напротив, гневът я стопли, страните и челото й порозовяха от вълнение. Глупаво е, че започна да му отговаря. Защо трябва да му оказва внимание, каквото той изобщо не заслужава? Тя се опита да го зърне изпод спуснатите си ресници Очертанията на фигурата в тъмна наметка се сливаха с полумрака под свода. Това придаваше на появата му нещо безплътно, въпреки че Шантал усещаше присъствието му до мозъка на костите си. Сърцето й се блъскаше болезнено в пристегнатия корсаж, ръцете й трепереха.
Образът му сякаш се изписа пред очите й, видя опасния пламък на златните лъвски очи, който пареше кожата й. Ако в този миг той бе поискал от нея да стане и да го последва, щеше да го направи — толкова бе замаяна от неговото мъжко излъчване. Щеше да тръгне след него без своя мисъл, без своя воля.
Шантал зашепна трескаво молитва, опитвайки се да се отърси и да дойде на себе си. За щастие, мигът на капитулация отмина, без мъжът да го долови. Шантал преглътна и в гнезденцето на топлия маншон сви юмруци така силно, че ноктите й се забиха до болка в дланите й.
„Помогни ми, пресвета Майко Божия, помогни ми да намеря сили! Дай ми сила да устоя и да го забравя!“ Детинска молба, в крещящо противоречие със собствените й пламенни чувства — с лютата омраза, безименния страх и онова животинско желание, което за свой срам, продължаваше да изпитва към него въпреки всичко. Правеше конвулсивни усилия да запази поне външно фасадата на ненакърнима гордост.
— Не мога да чакам, мадам. Да приключим с този въпрос и ще ви оставя на мира. — Беше се привел толкова близо зад гърба й, че думите и дъха му я обгръщаха като прозирно було. — Или ще ми предадете въпросните документи на бала с маски в Пале Роял, или ще се разкайвате!
— Разкайвам се само за едно нещо — прошепна тя; побледнели устни и обърна отново лице към олтара. Че сторих глупостта да спра вниманието си на вас… Какво целите? Искате да ме сплашите, така ли? Не съм момиченце, което се бои от тъмнината. Ставате смешен!
— Предупредих ви! Щом избирате безусловна война помежду ни, ще трябва да приемете последствията! Не ми оставяте друг избор.
Въпреки че Диан дьо Мариво надали би могла да чуе приглушените, прошепнати почти беззвучно думи, челото й беше смръщено, когато вдигна поглед към племенницата си и откри, че тя съвсем не е потънала в молитви. Една от колоните скриваше мъжа, с когото тя разговаряше, ала не можеше да скрие нервното й напрежение. Нима Сериз използва Рождествената меса, за да си устройва срещи?! Баронесата впи очи в мрака, но не можа да различи нищо освен силуета на висока фигура.
Но в този миг Шантал не се интересуваше нито от леля си, нито от заплахите на мъжа зад себе си. Войната, която той обяви така заплашително, вече бушуваше — разразила се бе в сърцето й, където воюваха разум с копнеж, логика с мечти, омраза с любов. Нехайното свиване на раменете, с което беше реагирала на заплахата му, беше всъщност само опит да се овладее. Ала именно то успя да превърне плътните сластни устни на мъжа, застана зад нея, в твърда тънка черта. Без дума повече той се надигна и лек студен полъх подсказа на Шантал, че се е изправил и е изчезнал безшумно в тъмнината. Студът я прониза отново и зъбите й започнаха да тракат като в треска.
Шантал сведе чело върху ръцете си. Ала този жест, който изразяваше набожно смирение, беше всъщност само знак на умора и отчаяние. Някакъв вътрешен глас й казваше, че няма никакъв смисъл да бяга от предстоящия бал. Жан-Пол д’Обри ще намери начин да я намери и да забие нож в сърцето й.
— Нека небето ми прости, ала по-глупав и опак човек в моя дом не съм имала! — Баронеса дьо Мариво скочи от стола си с непривичен за нея темперамент и отстъпи от масата за сутрешна закуска, отрупана с всевъзможни лакомства. Рошавото бяло животинче, което се бе гушнало в полите й, тупна на пода и се разлая уплашено, като при падането се опита да се задържи с нокти в копринената рокля на дамата. — Ето, видя ли какво направи?! Роклята ми е съсипана!… За първи път я обличам. Нали знаеш, че сега се носят точно такива модели, с висока талия? Ужасно!… — Вайканията на баронесата бяха съпроводени от сърцераздирателния лай на клетото мъниче, което беше нещо средно между котка и куче.
Младата жена хвана джафкащото животно за кожната на врата и го изнесе пред вратата. След прекараната безсънна нощ не беше в състояние да понесе толкова много шум. А след като не можеше да се отнесе с подобна категорична неприязън към баронесата, опита се да се отърве поне от съмнителното й куче.