Със смесица от недоумение и зараждащ се гняв, Шантал не откъсваше очи от леля си. Не искаше да вярва на ушите си. Само празноглава ли беше тая жена или и лудо амбициозна? Дали не се вижда вече ролята на първа съветница на фаворитката? Нещо като втора кралица-майка, която дърпа конците?
Очевидно това беше истината, доказваше го самодоволното изражение на лицето й. Но неизменно следваше и вторият въпрос: знаела ли е Сериз за този заговор Ако е знаела, как така пропусна да предупреди Шантал? Или… Не, мисълта беше толкова абсурдна, че превръщаше всичко в гротеска. Възможно ли бе плановете на Сериз да са отивали много по-далеч, отколкото тя ги представи първоначално? Дали не си е мислела, че ще получи много по-лесно кралската благословия за брака си с Доминик д’Обри, ако кралят получи сестра й, която е не по-малко красива? Или просто е искала да предостави възможност на Шантал да се издигне като фаворитка? Дали сега Сериз не изчаква някъде да й известят, че новата метреса на Негово величество се нарича Сериз дьо Дюка, та тогава да се върне в двореца? Колкото и невероятно да звучеше, тази налудничава идея не бе лишена от смисъл. Чак сега някои забележки на Сериз преди заминаването й придобиваха съвсем различно звучене…
— Добре, не е необходимо да ми отговориш. — Баронесата преливаше от великодушие. — Смятам, че се разбрахме. Намисли ли как ще се маскираш?
— Какво ще кажете за една гръцка туника — клетата Ифигения, пренесена в жертва на боговете?… — Тонът на Шантал изразяваше горчиво негодувание, ала леля й бе съвършено неподатлива за подигравката, тъй като нямаше и понятие от класическа литература. Имаше толкова по-важни неща! Не е ли по-важно да знаеш как да се носиш, как да се обличаш, как да възбудиш желанието у един мъж?…
Явно никакви доводи на Шантал не биха могли да убедят баронесата, че е възможно племенницата й да не копнее за този бал. Че би се отказала от възможността да бъде поредната, будеща възхита и фурор фаворитка на елегантния, вечно пируващ двор.
— Бяла коприна! Много сладко!… — Диан дьо Мариво вече си представяше туниката. — Падаща свободно, без разни бухнали фусти… Ще бъде невероятно! Ще си пуснеш косите и ще се накичиш… с бели цветя! Да, и ще трябва да помислим откъде да намерим бели цветя. Не изкуствени, а свежи…
Защо всъщност отказва? Защото съвестта й не го допуска? Защото знае, че родителите й ще бъдат ужасени от едно такова решение ли? Защото не желае да стане пионка в ръцете на кралицата-майка? Или защото е смъртен грях?
Не, разбира се. Поне този път Сериз не бе сгрешила. Тя познаваше Шантал твърде добре и беше наясно, че сестра й неминуемо, рано или късно ще се поддаде на неотразимия чар на младия крал, ако…
Да, ако глупавото й сърце не беше взело отдавна своето трижди, но глупаво и безсмислено решение, което самата Шантал се противеше да признае. Наистина ли е възможна такава абсолютна глупост?
И въпреки това, напук на всяка разумна мисъл: ако отиде на маскения бал в Пале Роял, ще го направи положително не заради светлейшия господар на Франция крал Луи, а заради неговия прокуден и обеднял васал Жан-Пол д’Обри. Заради мъжа, за когото жадуваше с цялото си същество…
Заради този мъж тя бе преровила всяко кътче от разкошния апартамент на Сериз в Лувър, претърси всичко — сандъци, скринове и ракли, чекмеджета и чанти на Сериз, претърси всичко като истинска крадла, с напразната надежда да намери онова, което той така отчаяно търсеше. Сега вече оставаха две възможности. Или Сериз дьо Дюка изобщо не притежава тези документи, или ги е взела със себе си, за да ги предаде на Доминик д’Обри.
Как си позволява да прави преценки за умствените способности на леля си, след като нейните собствени постъпки говорят за безпросветна, неспасяема глупост?!
ГЛАВА ДЕВЕТА
Мадам Анриет, елегантната и изтънчена снаха на френския крал, откри бала заедно с Негово величество, докато съпругът й, Филип д’Орлеан се видя принуден да кавалерства на кралицата с твърде кисело изражение.
Филип и младата кралица представляваха твърде странна двойка. Мари-Терез както винаги беше в своите строги испански дрехи, а братът на краля се бе отказал от маскараден костюм и се бе задоволил само с кадифено домино. Облеклото му обаче — с много розово и много сребро — беше толкова отрупано с кордели, диамантени токи и дантели, че Шантал неволно го сравни е окичено с панделки майско дърво, под което танцуваха по панаирите.
Мрачната, скована испанка, водена в сложните стъпки на танца от някаква подскачаща, нагиздена маймунка…