— Не покорство желая аз от вас, мадам! Аз прося вашата благосклонност. Не ме карайте да чакам, прекрасна фейо с изумрудени очи! Не се страхувайте и ми се доверете! Имате думата ми на крал и на мъж, че ще направя всичко, за да бъдете най-щастливата жена във Франция!
Сантименталните слова, в които въпреки щедро разливания галантен елей Шантал долавяше и заповед, я объркаха и уплашиха.
Какво се прави, за да се противопостави човек на такава заповед?!
— Простете, сир! Но аз не ви разбирам… — измърка тя, хващайки се за тази лъжа като удавник за сламка, въпреки че твърде добре разбираше какво се иска от нея. Заобиколени от глъчката на бала, сред музика, провиквания и смехове, те двамата като че ли се намираха на някаква далечна звезда. Никой не се осмеляваше да смути интимния им разговор.
Ала и никой не откъсваше очи от пламенния флирт на краля.
Диан дьо Мариво изведнъж се оказа център на внимание — толкова много приятели, които изведнъж я забелязаха! Изгряваше нова звезда, а с нейна помощ би много да се спечели благоволението на монарха. А кой би бил по-добър застъпник за тази милост от най близката родственица на красивото създание, което кралят избираше за заместница на Валиерката?! И очарователния си костюм на овчарка Луиз дьо ла Валиер едва сдържаше отчаянието си, очите й плуваха в сълзи.
— Ще ви доведат при мен, любима! Обещайте ми, че ще дойдете!
Не последва никакво обещание, ала кралят прие мълчанието й за съгласие. Със свойски жест той сложи ръка на хълбока й, докато с другата вдигна разтрепераните й пръстчета към устните си. Шантал усети лекото погъделичкване на брадичката му и топлината на нежните му устни…
Преди да успее да дойде на себе си и да помисли за спасение, тя чу зад себе си дискретния глас на един възрастен лакей, който се поклони дълбоко:
— Ща благоволи ли мадам да ме последва?
Обхваната от паника, Шантал се озърна. Вече? Още сега?
— Бих искала да се обадя на леля си. Тя положително ще се безпокои за мене… — Чудеше се как да отложи неизбежното.
— Нейна светлост баронесата ще бъде уведомена щом мадам желае това. Мога ли да ви напомня да не губим време?
Но това си беше пладнешко отвличане! При това по височайшата кралска воля! Отвличане, което ще я отведе право в леглото на човека, чиято ненаситност за красиви жени започваше да става пословична.
Дали е избрал за атаката си Пале Роял, защото тук не достигаше строгата ръка на мадам дьо Навай? В Лувъра тя ходеше като същински Аргус за добродетелта на неомъжените придворни дами и бе уредила пътят до техните спални да минава само през собствения й апартамент…
Замаяна, Шантал тръгна след посивелия служител облечен в ливреята на личен кралски слуга. Най-сетне се измъкнаха от балната зала. Така поне се спаси от всеобщото любопитство!… За един кратък миг Шантал дори изпита изкушението да се подчини на заповедта на Негово величество. Жан-Пол д’Обри бе обявил че ще присъства на бала. Е добре, можеше ли да има по-добро отмъщение от това той да стои и да гледа как Сериз дьо Дюка най-сетне отстъпва пред упоритото ухажване ма краля?
А може би господарят ще успее да я излекува от лудия й копнеж по д’Обри? Навярно и друг мъж е в състояние да събуди у нея онези страстни трепети, които я изгаряха в ръцете на Жан-Пол?
Жан-Пол д’Обри се бе постарал достатъчно да унищожи всичко между тях. Не беше останало нищо което Шантал би искала да съхрани. В онзи есенен следобед в леса на Фонтенбло тя бе принесла в дар своята чест и невинност на мъж, който дори не го беше забелязал. Един мъж, погълнат изцяло от мисълта за своя отмъстителен кръстоносен поход, в чието сърце нямаше място за нежни чувства. Един мъж, който вижда в Сериз дьо Дюка само средство по пътя към целта…
Сериз!… Сигурно отдавна е сменила името си и е станала мадам д’Обри и дори няма представа как със своите малки хитрини между другото е разрушила щастието на собствената си сестра…
Суматохата на празника, от която Шантал бе искал, да избяга, сега вече й изглеждаше като далечно, топло убежище. Като рай, от който тя толкова лекомислено и толкова бързо се отрече.
Каква ще бъде срещата с краля? Как ще успее да се опази от него?! Накъде всъщност се бе забързал този лакей? Шантал не познаваше Пале Роял, нямаше представа за посоката.
Тракането на токчетата й отекваше по мраморните коридори. Шантал трябваше да подтичва, за да следи бързите крачки на слугата. Той изобщо не поглеждаше назад, естествено беше дамата да го следва. Все по-нататък, все по-далече.
Уличница за задоволяване прищевките на краля! Нали така бе казал Жан-Пол? Прословутата й гордост заговори в нея. Какво прави тук, за бога?!