Кънтящото безмълвие на пустите коридори, които ставаха все по-сумрачни, тъй като тук светилниците бяха разположени все по-нарядко, приличаше на мрачен тунел, през чиито пролуки нахлуваше леденият януарски вятър.
Шантал се поколеба преди да завие на следващия ъгъл след кралския сводник. Досега се беше тревожила за неща, които засягаха само собствената й гордост и личните й чувства. Но изведнъж я връхлетя нов ужас. Из мрака изскочи като незримо животно страхът и тя потръпна цяла. Всъщност кой каза, че този човек е слугите на краля?! Една ливрея… А ливрея би могъл да си набави всеки злодей!
Кой бе имал интерес да се срещне с нея из тези тъмни коридори? Не бе ли това Жан-Пол д’Обри, когото не успя да открие на бала въпреки уверението му? Той беше напълно способен на такова деяние, въпреки че досега никога не бе използвал помощта на други хора…
Шантал тъкмо реши да попита своя придружител, когато внезапно последваха цял рой събития.
Точно пред тях, на границата на пълния мрак, една врата се отвори и някаква ръка дръпна човека в ливрея. В същия миг отгоре и изотзад върху Шантал се спусна пелена от непрогледен мрак, мрак, който я задушавате… Някаква наметка, покривка или Бог знае какво заглуши писъка й и всеки опит за съпротива.
Тя усети здрави ръце, които задържаха ръцете й към тялото. Шантал се бореше отчаяно да си поеме въздух, размахваше крака и риташе, бранейки се от коварния нападател. От неимоверните усилия сякаш нещо експлодира в главата й, дишането й секна. Тя напразно се бореше с отмаляването, което я парализираше и я теглеше неудържимо във въртопа на непрогледния мрак.
Вече не усещаше дори, че я носят, че са извън Пале Роял, докато в това време един предан стар служител на Негово величество се препъваше като замаян из лабиринта на коридорите и се питаше дали ръката, която го хвана, не му се е присънила. А трябваше да мисли и какво ще отговори, когато го запитат как така е изчезнала красивата графиня дьо Видан…
ГЛАВА ДЕСЕТА
Шантал се блъсна в някаква стена и рухна върху нещо по-меко. Успя да застане на колене. Отново можеше да диша, ала наоколо й продължаваше да цари пълен мрак, като че се намираше в дълбока бездна.
Осъзна постепенно, че сега тъмнината не е причинена от душната покривка, която й отнемаше въздуха. Успя да повдигне с мъка разтрепераните си ръце и да ги притисне към полудялото си сърце, което биеше като камбана. Можеше да разчита само на осезанието си, за да се ориентира.
Усети под пръстите си мека тапицерия — кадифе сякаш. След това до съзнанието й достигна силното клатене и тропот. Намираше се в карета. Явно страничните прозорци бяха затворени с капаци, за да не се вижда навън… Или навътре…
От бясното препускане каретата се мяташе ту не една, ту на друга страна. Без да е сигурна. Шантал все пак реши, че е сама в този затвор на колела. Би почувствала присъствието на друг човек. Какво ставаше, къде я отвеждат?
Опита се да си припомни, ала стигаше само до момента, в който лакеят бе извлечен пред очите й в някаква стая и след това всичко потъна в душна тъмнина.
Бяха я отвлекли? Какво бе това? Каприз на краля, търсещ да прибави за подправка щипка авантюризъм в романа си с мадам дьо Дюка? Не бе за вярване. Мъжът, който прави такива галантни комплименти, не ще позволи една дама да бъде третирана тъй сурово, дори ако иска да се пошегува… За Негово величество елегантният, изискан вкус беше всичко и той не би допуснал дебелашки шеги.
Ами ако кралят няма нищо общо? Кой стои зад това нападение? Някой, който е знаел, че я водят при Луи?
Мадам Анриет?… Нали казваха, че е побесняла от ревност и прогонила мадмоазел дьо ла Валиер от свитата си…
Не, разбира се! Такава безогледна грубост, такова брутално третиране са положително дело на истински злодей. Някой бе прибягнал до крайни средства, за да осуети срещата й с краля.
Колкото и да си блъскаше главата, Шантал не намираше отговор. Междувременно тя откри, че положението й е не само безизходно, но и повече от непоносимо. Дълбоко деколтираната бална рокля надали бе най-подходящата дреха за пътуване в ледената януарска нощ. Студът проникваше през всички отвори на каретата, надсмивайки се над леката бариера от коприна и брокат, вледенявайки тялото й.
Зъзнейки неудържимо, Шантал обви с ръце раменете си. Така бе малко по-добре. Сви се с вдигнати чак до брадичката колене и тракащи зъби в най-крайното ъгълче на тапицираната седалка, за да се предпази от леденото течение. Да имаше в този затвор поне някаква завивка, наметка някаква…