Докога щеше да продължи този див бяг през среднощния град? Или бяха вече извън стените на Париж? Възможно е, докато е била в безсъзнание, да са излезли през градските порти… Трудно й бе да прецени колко време е минало, в тъмата не можеше да помогне и красивият златен часовник, който носеше на верижка към колана си.
Шантал започна да удря с юмруци по предната стена на каретата, там, където би трябвало да седи кочияшът. Ала или звукът на ударите й не проникна през дървената преграда, или шумът на конските копита заглуши този безпомощен опит да предизвика внимание. А най-вероятно бе да са я чули, но да не са имали намерение да й обърнат внимание. Всичките тези възможности бяха еднакво отчайващи.
Какво да прави, господи?! Нима ще я мъкнат така през цялото кралство, докато се превърне на ледена шушулка?… Впрочем малко оставаше да стане наистина така. С всяко завъртане на колелата й се струваше все по-невъзможно да намери изход от това ужасно положение.
„Запази спокойствие! — повтаряше си тя като заклинание. — Ако животът ти беше застрашен, отдавна да са те убили… Кой би разкарвал жертвата си с часове един бог знае накъде?…“
Но хладният й разум сега отказваше да й служи. От тъмнината наоколо струеше безименна заплаха. Никога не бе усещала подобно нещо. Безпомощна, остава на волята на някакъв непознат похитител, без възможност да се защити — не, никога не го бе изпитвала. Стратегия… Как можеш да си изработиш стратегия, след като дори не знаеш кой е противникът ти? Как би реагирал?…
Шантал не можеше да определи кое е по-ужасно: неизвестността или студът. От тяхното гибелно съучастие, кръвта в жилите й се вледеняваше, всеки опит да мисли беше истинско мъчение. Тъничкият зелен воал, който притегли върху голите си рамене, не бе в състояние да я стопли. Добре… Трябва да мисли за нещо топло: огън. За жега. За безбройните подплатени с пухкави кожи наметки и топлите домашни роби в гардероба на Сериз.
Точно така. За онзи огромен маншон от норки, за пира на топлия пух до кожата й. За дебели меки завивки, за лумналия огън в камината… Изпускащи пара сребърни бокали с греяно вино с подправки. Как ухае само на канела и други екзотични аромати! Как хубаво ги приготвяше майка й! Какво ли не би дала в този момент да може да се намери в топлината на майчините си ръце, да потърси там съвет и помощ…
Досега почти никога не се бе вслушвала в мъдрите съвети на своята майка. Винаги бе смятала, че може сама да намери най-правилното решение, че може разчита само на собствените си сили… Колко унизително беше, че й бе доказано по толкова брутален начин как се е лъгала! Че собствената й глупост няма граници!… Да можеше да стане отново дете, уповаващо се на своите родители…
Шантал се опита да си представи лицата на граф ла Шез и неговата миловидна съпруга, ала въображението й отказваше да й служи. Студът, страхът и безпомощният гняв заради собствената й глупост просто я сломяваха. Защо така глупаво се остави да я убедят да иде на този маскен бал?! Защо не оказа по-силна съпротива на леля си и нейните планове? Колко по-разумно щеше да е! Ако бе проявила мъничко разсъдък, сега щеше да си седи в салона на Сериз, в безопасност. Изпита цялата сила на волята си, за да не се разплаче.
Предполагаше, че каретата препуска по неравен селски път. Ето сега хлътна в някаква дупка и с тласък изскочи отново на пътя. Шантал започна да разтрива удареното си рамо. Ще бъде цялата в синини, щом стигнат. Разбира се, ако това адско пътуване изобщо някога свърши…
Изгуби напълно представа за време. Откога траеше това призрачно препускане? Цялата нощ сега бе само един безпросветен път, без край. Това не е карета, а по-скоро подскачащ, мразовит ковчег… Шантал се разрида отчаяно, сломена от студа и неизвестността. Не изгуби съзнание навярно само защото и съзнанието й бе вкочанено и изтръпнало както цялото й тяло…
— Хей, хайде! Събуди се! Заспива ли човек така свит?!
Недоволното мърморене на някакъв сърдит старец проникна до съзнанието й през тъмните облаци на нейното нещастие. Вкочанена до мозъка на костите си, тя не беше в състояние да се размърда и да промени положението, в което се бе свила.
— Какво?…
Не позна собствения си пресипнал глас. В тъмното две големи ръце се протегнаха и метнаха отгоре й някаква наметка, дръпнаха голямата качулка като торба върху лицето й. Платът миришеше на мъжка пот и на коне, на тор и други неприятни миризми. Ала допирът на грубия плат накара Шантал да забрави, че този парцал не е пран сигурно откакто е изтъкан. В този момент беше сигурно само едно: тази наметка бе най-скъпоценната и най-жадувана дреха, която някога е получавала. С вкочанени пръсти тя притегли тежките дипли. Зъбите й продължаваха да тракат, а тялото й се разтрепери още по-неудържимо. Мъжът я издърпа от каретата. Ако не я поддържаше под мишниците, Шантал щеше да грохне на земята, вкочанените й крака отказваха да я държат. Подгъваха се под тежестта й, като че ли никога не й бяха служили за ходене.