— Дяволска работа! Защо ли склоних аз…
Последваха още низ къде-къде по-непристойни ругатни, след което Шантал бе преметната като парцалена кукла през едно кокалесто мъжко рамо и това неочаквано движение изкара целия въздух от дробовете й.
Примижавайки, тя съзря къс звездно небе, на което светеше тъничък месец. Къде се намира?… Когато най-сетне доби що-годе представа за заобикалящия я свят, една врата се хлопна зад нея Отново мрак, самота, и никой да даде отговор на хилядите й въпроси.
Напълно зашеметена, Шантал се опита да прецени положението си в новата обстановка. Бяха я оставили коленичила на пода, потънала в диплите на вонящата наметка и в полите на разкошната си рокля и безбройните, обточени с дантели, толкова безполезни сега фусти. През време на тази безумна разходка беше изгубила сатенените си пантофки с дървени токове и през тънки те си бели чорапи усещаше нерендосаните дъски я пода.
— Има ли… Има ли някой… тук? — простена тя почти беззвучно, но вече знаеше, че няма да получи отговор.
Отново я бяха оставили сама — чу как навън каретата, с която я бяха докарали, се отдалечава със същата бясна скорост, с която бяха пристигнали.
Най-сетне Шантал успя да освободи ръцете си и се изправи предпазливо на крака. Стъпи на полата си, чу как платът се раздра, но не обърна внимание. Залитна като пияна, хиляди дяволски иглици плъзнаха по изтръпналите й крака. Без да обръща внимание на болката, тя стисна зъби така, че чак челюстите я заболяха Протегнала пред себе си ръце, тя се опита опипом ма изследва новия си затвор.
Напипа каменна рамка на камина, огън обаче не бе запален. Пред камината имаше грубо скована маса и две трикраки столчета. Стените бяха дъсчени… Блъсна се в два сандъка и най-после напипа нар, покрит със сламеник. За нейна изненада той ухаеше на сухо сено и билки, а не на застояло.
Стори й се, че е в някоя колиба на дървосекачи или ловна хижа в бащините й гори. Същата проста наредба, само с най-необходимото, където човек може да намери убежище при лошо време, да прекара няколко дни по време на лов или когато работата му налага.
С какво удоволствие би разменила накитите си за малко дръвца за камината! Ала в този потискаш мрак пръстите и напразно опипваха за съчки или дърва. Онзи, който я затвори в тази хижа, навярно бе решил, че вълнената наметка ще е достатъчна.
Шантал се уви по-плътно и се отпусна най-сетне на шумящия сламеник. Отново я лъхна миризмата на билки и лавандула, когато свря лице в лакътя си и дръпна наметката да се покрие.
Вечерта, започнала в море от светлини и багри, с музика, разкош и поклони, завърши на един прост сламеник. Беше се спасила от копринените чаршафи на кралското ложе, за да лежи сега на тази груба постеля, която я обгърна с домашния мирис на есенни листа и късни ябълки. Неусетно зъбите й престанаха да тракат и изтощена до смърт, Шантал потъна в дълбок сън без сънища.
В стаята имаше някой!… През здрача на разсънването се прокрадна осезаемото чувство за човешко присъствие. Шантал си наложи да не отваря очи, въпреки че през клепачите си долови светлина. Трябваше да употреби цялата сила на волята си, за да не скочи и да не се хвърли към тази светлина. Усещането за опасност обаче беше толкова силно, че остана да лежи неподвижно, докато сърцето й блъскаше бясно чак в гърлото й, а кръвта забуча в ушите й.
Чак след няколко секунди тя осъзна какво я събуди. Пращене. Пращенето на огън, който поглъщаше ненаситно тъничките съчки и разливаше първите плахи искрици топлина.
— Надявам се, че сте си починали, мадам! — Гласът беше равен и безизразен. Глас, който още с първите си нотки осуети всеки неин опит да запази желязно самообладание.
— Вие?! — Шантал седна на нара, без да отмахне косите, нападали по порозовялото и от съня лице — Дяволска… Какво означава това? Как дойдохте? Значи… Значи вие? Защо ме доведохте тук?
Жан-Пол д’Обри, граф дьо Рокай седеше на трикрако столче и мътната светлинка, нахлуваща зад гърба му от малкото прозорче с опъната на него щавена кожа, очертаваше едрите му плещи. Лицето му оставаше в сянка, но Шантал можа да види, че е обут с ботуши за езда и в кожени ловджийски панталони. Беше свалил жакета си, навярно за да не го изцапа, докато пали огъня. По същата причина изглежда бе запретнал и обточените с дантели маншети на ленената си риза.