Шантал не откъсваше поглед от дългите тънки пръсти, от жилестите китки. Странно, чак сега забеляза, че за разлика от другите мъже в двореца той не носи нито пръстени, нито други накити.
Милостиви боже! Този човек я бе отвлякъл, а тя седнала да мисли защо не носи пръстени!… Шантал смръщи чело, ядосана колкото на себе си, толкова и на това неочаквано и позорно деяние на д’Обри. И защо той продължава да мълчи? Човек можеше да полудее така!…
— Е, няма ли да отговорите най-сетне на въпроса ми? — изфуча тя, пламнала от гняв.
— Доведох ви в тази отдалечена ловна хижа, мадам дьо Дюка, за да ви дам възможност да помислите в пълно спокойствие върху малката сделка, която имаме да уреждаме.
— Довели сте ме? — Шантал най-сетне се реши да стане от постелята. — Вие не ме доведохте, а имахте наглостта да ме отвлечете пред очите на Негово величество краля! Знайте, че ще ви бъде потърсена сметка, ще имам грижата за това!
Въпреки че гънката й рокля бе доста пострадала от нощните перипетии, в меката утринна светлина и в тази горска хижа, Шантал приличаше повече от когато и било на кралицата на феите. Лумналите пламъци в камината изтръгваха отблясъци от богатите бродерии и скъпоценните камъчета по роклята й. Тя цяла искреше. Дори калните петна по полите й и раздраният корсаж не можеха да помрачат великолепния ефект. Напротив, цепката на корсажа й разширяваше още повече твърде смелото деколте и го превръщаше в безсрамна съблазън. Само свободно пуснатите й коси, падащи по шията и раменете й, скриваха донякъде разголените й гърди.
След лова във Фонтенбло Жан-Пол за първи път я виждаше отново с разпуснати коси. Червеникавите отблясъци, които огънят мяташе по къдриците й, играеха и по бледното й напрегнато личице.
Една горско същество в ефирна зелена одежда от мъх и лунна светлина… Той усети как въпреки волята му горещото желание възпламенява кръвта му. С неимоверно усилие на волята се възпря да не я сграбчи веднага, тук, на този сламеник.
— Негово величество ще нареди да ме търсят. По дяволите! Кажете нещо най-после! — Ефирната фея се превърна в бясна фурия и тропна така гневно с крак, че каменните черги на лицето му се разчупиха в лека усмивка.
— Какво диво, необяздено конче сте си останали под дворцовото лустро, мадам! — Жан-Пол д’Обри потърси спасение в саркастичния тон. — Успокойте се, не ще успеете да ме сплашите. Това което виждате тук е единственото ми притежание. Кон, шпага и камшик. И вие, мадам, ще останете да споделите с мен моята бедност, докато ви омръзне и ми върнете документите, които ще измият петното от името д’Обри.
Шантал не можеше да откъсне очи от него. Той стоеше с гръб към светлината и тя не виждаше израза на лицето му, но се бе вторачила в равномерното пулсиране на една изпъкнала вена на врата му, която издаваше колко е буйна кръвта в това мъжко тяло, показваше й, че пред нея стои човек, а не демон, дошъл на земята само за да поквари Шантал дьо Мариво.
— Ще ви дам време да стигнете до мисълта, скъпа госпожо, че за вас ще е най-изгодно, ако в най-скоро време представите обяснение на Негово величество крал Луи защо не се явихте на онова лирично рандеву, което бе уредил. Нашият млад господар не обича да го пренебрегват. Ще си навлечете недоволството му, ако не побързате да го умилостивите!…
Шантал отметна с ръка косите от челото си, без да забележи, че така оголи гърдите си. Те заблестяха в полумрака като скъпоценен мрамор. Чак когато усети внезапния хлад, от който цяла настръхна, тя се помъчи да посъбере дантелите на деколтето. Твърде безуспешен опит, впрочем, след като леля й бе вложила цялото си умение на прелъстителка, за да изтъкне всичките й предимства.
Усети парещия поглед на Жан-Пол толкова осезаемо, сякаш бе сложил длан върху гърдите й. Ядоса се и се изчерви от свян до корените на косите си.
— Ще бъде наистина жалко, ако Негово величество изгуби апетит за вашите прелести. Те са в състояние да накарат всеки мъж да загуби ума си.
Жан-Пол говореше с глух, отсъстващ глас. Шантал напразно стискаше дрешката си. Без игла и конец не би могла да събере разцепеното си деколте и всяко движение само увеличаваше цепката, фините орнаменти на бродерията по крайчеца на тънката й риза едва забулваха твърдите розови зърна на младата й гръд.
В последния момент тя се сети за пелерината, наведе се и се зави бързо в тъмната безформена дреха.
— Господи! Откъде сте взели този парцал?! — избухна Жан-Пол, засегнат сякаш само от вида на мръсния груб плат върху копринената й кожа.
— От вашия помагач — отвърна Шантал гневно, разтреперана от срам и възмущение. — И то твърде късно. Пожелавам ви да бродите в такава рокля в някоя мразовита нощ, за да разберете какво значи студ.