— Съжалявам. — Не беше очаквал такъв отговор. — Нямах намерение да ви причиня физическа болка. Ала бе достатъчно трудно да се намери кочияш, който да се нагърби с такава среднощна поръчка. И все пак защо не потърсихте? В онзи сандък там има и дрехи, и завивки.
— Защото вашият очарователен камериер забрави да запали огън в този салон, господине. — Шантал не му отстъпваше по сарказъм. — Решил е, че мога да седя в тъмното като прилеп. Или е разчитал на магьосническите ми дарби. Не е в моя власт да отварям заключени сандъци.
— Наистина съжалявам, че човекът е забравил да се погрижи за светлина и топлина, мадам! Има оправдание, защото за първи път в живота си изпълнява такава задача. Искал е навярно да се изпари колкото се може по-скоро. И престанете да се държите като мегера! — сряза я изведнъж той. — Нямам никакво намерение да слушам цял ден заяжданията ви. Ето там има топли и чисти дрехи, ще намерите и хляб, сирене и вино. Имате на разположение цял ден, за да се сетите къде сте скрили документите на кардинала. Щом те бъдат в ръцете ми, ще ви върна в Париж.
Той пристъпи към вратата. Шантал реагира без да мисли. Пусна наметката, която стискаше конвулсивно и застана с разперени ръце, опряла гръб на вратата. Изобщо не мислеше как изглежда в този миг.
— Никъде няма да ходите! Вие не можете да ме оставите тук! — Гласът й хриптеше от ужас. — Не можете да направите това!
Жан-Пол д’Обри се взираше в бурно повдигащите се гърди. Лека червенина заля челото му. Жилката на врата му заби по-бързо, а златната светлина в лъвските му очи просто прикова Шантал на мястото, което тя и така бе твърдо решила да не напуска.
— И за двама ни ще е по-добре, ако изляза на лов и се погрижа да разнообразим нашето меню. Защото ако вие се забравите в упорството си, ще се наложи да останем тук по-дълго и ще трябва да трупаме припаси, не мислите ли?
Той явно й се присмиваше. Шантал прехапа долната си устна и преглътна, преди да подхване отново тирадата си, апелираща към неговия здрав разум:
— Колко пъти трябва да ви повтарям, че онези книжа не са у мене? Защо не ми вярвате? Така само губите време!…
— Лъжете, мадам!
Констатацията прозвуча хладно и нехайно, в противовес с докосването на сгънатия му показалец, който погали копринената пищност на гърдите й. От Шантал се изтръгна някакъв неопределен звук, нещо средно между въздишка и ридание, което можеше да бъде отговор и на думите му, и на ласката му. Тя самата не би могла да определи какво точно беше. Само отстъпи встрани, когато Жан-Пол се пресегна и отвори вратата.
Нахлулият свеж утринен въздух я накара да потрепери. Опитът й подсказа, че навярно слънцето току-що е изгряло. Пред очите й се възправи непроходимата стена на гората, между дърветата още се кълбеше утринна мъгла. След това вратата се затвори. Чу се късо изскърцване — някой я подпря и залости.
Внезапно настъпилата тишина връхлетя Шантал ведно с необяснима слабост. Тя се подпря на стената и бавно се плъзна по нея надолу, докато не се озова стъпила в гнездо от брокат и коприна, обвила с ръце раменете си, опитвайки се да възпре болката в зажаднелите си за ласка гърди и огънят, който изгаряше тялото й.
Света Майко Божия! Тя желае този мъж! Този мъж който я отвлече и се отнесе толкова зле с нея! Желае този човек въпреки всичко! Дъхът й секва, само като го погледне. Краката й се подкосяват, щом я докосне… Трябва да е полудяла! Луда. Напълно луда!
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Гледката, която се разкри пред очите на Жан-Пол д’Обри, когато късно следобед се върна най-сетне в хижата, ни най-малко не отговаряше на очакванията му. Ако се бе надявал, че самотата на зимната гора, нарушавана отвреме-навреме само от грака на гарваните и свраките, ще доведе една капризна, разглезена и чувствителна дама от висшите кръгове до границата на капитулацията, той остана жестоко излъган.
Огънят в камината гореше кротко, и заедно със запалената дебела лоена свещ, даваше достатъчно светлина, за да види добре своята пленница. Шантал не беше взела от раклата простата вълнена рокля, която бе приготвил за нея, и сега носеше панталон до коляното, дебели вълнени чорапи и една от най-фините му ленени ризи. Беше навила няколко пъти ръкавите, за да стигат до китките й, с някакъв колан бе набрала в талията твърде широките панталони, стигащи до прасеца й, а под тях се подаваха краката в кафяви чорапи. Косата й беше сплетена в дебела плитка и извиваше червеникавото си злато върху ослепително бялата му риза.