Прелестната нимфа, от чиято магия той бе побягнал тази сутрин, се бе преобразила в дързък гном! Това събуди у Жан-Пол някакъв спомен, не, по-скоро ехо от спомен, което той не успяваше да улови. Нещо, което вече беше преживял, но не можеше да си спомни къде и кога. Глупава игра на съзнанието му навярно, за което нямаше време да мисли, защото трябваше да се справи с този дребосък пред себе си, решил да защищава твърдо своите позиции.
Шантал седеше на сламеника, погълната изцяло в разучаването на някакво книжле. Жан-Пол разпозна своя екземпляр от „Князът“ на Макиавели. Значи е ровила не само в сандъците, но и в пътната му чанта.
Шантал не си направи труда да обясни нещо, както не си направи труда да вдигне очи от своето четиво при неговото влизане.
— Предполагам и вие се считате в правото си като този тук владетел? — попита тя внезапно. — Убеден сте, че всяка постъпка, всяко престъпление дори, са оправдани щом водят към целта?
— Никога не бих допуснал, че циничните размисли на Николо Макиавели могат да ви занимават — отбягна Жан-Пол директния въпрос. — Както виждам, притежавате забележителен талант да излизате от необичайна ситуации. Позволете ми, впрочем, да ви съобщя, че сте облякла една от моите ризи. Не ви ли хареса роклята в раклата? Не е особено елегантна, но ще се съгласите предполагам, че коприни и дантели надали са най-подходящото облекло за ловна хижа.
Шантал реши, че трябва да съхрани на всяка цена самообладанието и дистанцираността, които си бе изградила през изминалите няколко часа. Нарочно беше избрала мъжки дрехи, за да пресече всяка възможност, дори и най-малката, да въздейства като изкусителка. Можеше ли да предположи, че е постигнала точно обратния ефект! Защото сега тя приличаше по-малко от когато и да било на онази жена, с която Жан-Пол воюваше.
Всъщност и така той с палеща яснота продължавана да вижда мислено женствените форми под собствената си риза, представяше си как би обхванал с една ръка гънката талия под набраните панталони. Той метна на масата двата диви гълъба, които бе застрелял, свали мократа си пелерина, за да я окачи да съхне до огъня. Трябваше да прави нещо, да се занимава, за да не поглежда към нея час по час! Бе вперил очи в пламъците, но виждаше само огнените отражения в косите на Сериз дьо Дюка…
Не му бе помогнало изтощителното скитане из горите. Самото й присъствие го караше да забрави всяка умора. Действаше му като силно вино — сладко и опасно. Човек се разкайва, че се е отдал на удоволствие, ала не намира сили да се откаже поне да вкусва упояващия аромат…
— Ще получите ризата си обратно, щом ме върнете у дома. — Шантал говореше тихо и отчетливо към фигурата до огъня. — Откажете се, Жан-Пол! Не съм в състояние да ви дам онова, което търсите, защото не го притежавам. Ако ми бяхте повярвали, нямаше да се наложи да разиграваме тази комедия.
Имаше нещо в умолителния тон на това последно изречение, което смекчи озлоблението му. Той вдигна очи към нея и срещна ясния зелен поглед. Това бяха честни, открити, но и тъжни очи. Възможно ли е една жена да бъде чак толкова престорена?! Добре, но къде отиват доказателствата, които държи в ръка? Онова признание на камериера на Мазарини, което съвпада до последната, най-дребна подробност?! Сериз дьо Дюка е една. Няма друга придворна дама, която биха могли да сбъркат с нея…
— Колко жалко е, че лъжете, щом си отворите красивата уста! — изпъшка той.
Тази обида звучеше все по-люто, все по-злобно при всяко ново повтаряне. Шантал се опита да я пропусне край ушите си, но не успя. Изведнъж почувства, че повече не може да търпи! Сега вече ще сложи край!
Тя хвърли книгата и скочи, изстреляна от опънатата пружина на собствения си темперамент. Преди Жан-Пол д’Обри да разбере какво става, тя вече бе пред него, твърдите й стиснати юмруци заудряха като градушка по гърдите му. Не гледаше къде удря, искаше само да причини болка!…
— Проклет да сте, Жан-Пол д’Обри! Проклет да сте! — Гласът й стана писклив от ярост. — Аз не лъжа! Не лъжа! Ако не бяхте такъв нещастен глупак, щяхте да сте го разбрали досега! Мразя ви! Само да имах някакво оръжие! Само да имах!… Ще ви убия, ще ви разкъсам! На парчета ще ви нарежа и ще ви хвърля да ви изкълват гарваните!…
— Господи! Каква фурия си била!… — Младият мъж беше толкова изумен, че вече не усещаше ударите, които продължаваха да се сипят. — Успокой се! Моля те! Но успокой се най-после!
Ала Шантал бе вече недостъпна за разумни доводи. Избухването бе разрушило всички изкуствено издигани бентове от привидно спокойствие. От месеци живееше с изпънати нерви, уж спокойна, уж сдържана, ала сега най-сетне самообладанието й я напусна. Пристъпът на бясна ярост бе само отдушник на назрялата нервна криза, която не просто изненада Жан-Пол д’Обри, но го вкамени и го направи абсолютно безпомощен. Какво да прави с тази побесняла жена? Ако продължи да се мята и блъска така, и себе си можеше да се нарани…