Жан-Пол продължаваше да спи. Дишаше дълбоко и равномерно, сънят бе позаличил дълбоките бръчки, които иначе дълбаеха ъгълчетата на устните му. В съня си повече приличаше на онова сърдито момче, което я бе спасило — нея и черния жребец на баща й — от мътните води на Лоара. На онзи красив приказен принц, за когото бе бленувала толкова години… Сега този принц беше неин. За една нощ. Ще трябва да заплати сметката…
Шантал предпазливо се отдръпна от него и чак когато се увери, че той изобщо не помръдва, се осмели да стане от тяхното общо легло. Безшумно нахлузи ризата си, която лежеше пред нея на пода, притегли с пръстите на краката си останалите дрехи. Не посмя да се облече напълно, за да не вдига шум. Защото знаеше, че утринта й предлага единствената възможност за бягство. Една безсънна нощ по време на отвличането, целият ден на лов из горите и трескавата жар на отминалата нощ бяха изчерпали дори стоманените сили на Жан-Пол. Само да успее да намери кон, за да се отдалечи колкото се може повече от ловната хижа, преди той да се е събудил!
Наскоро смазаните кожени панти на вратата не издадоха никакъв звук. Шантал внимателно, безкрайно бавно отвори вратата и се промъкна през тесния отвор. Слънцето точно изгряваше, но мъглата между дебелите стволове на дърветата все още ги обвиваше с призрачно було. Изпита огромно облекчение, когато в полуразрушения навес точно зад хижата съзря едър кафяв жребец. Животното я наблюдаваше с мудно безразличие, докато тя се зае да оправя облеклото си, преди да метне на гърба му тежкото седло и да затегне коланите.
Извеждайки го тихичко малко по-надалеч, Шантал сложи все пак ръка на ноздрите му, като внимаваше животното да стъпва само по нападалите борови иглички и листа. Всеки шум, дори изпукването на някой клон, можеше да я издаде.
Но този път съдбата беше на нейна страна. Когато най-сетне се метна на коня и прибра около тялото си тежката груба наметка, за да прикрие неподходящите си мъжки дрехи, все още не се появи никои, който да я спре.
Шантал дръпна качулката ниско над очите си и заби пети в хълбоците на коня. Една ловна хижа надали е чак толкова далеч от човешко селище. Все ще излезе до някаква просека, до нива или чифлик. А и след като бе задигнала коня на Жан-Пол, поне за тази сутрин нямаше опасност той да тръгне по дирите й.
Засега беше вън от опасност и бе само въпрос на време да се добере до дома си. „Нямах друг изход — опита се тя да успокои гузната си съвест. — Глупаво би било да пропусна този шанс…“ — Не би могла да поеме риск да погледне Жан-Пол в очите след такава нощ! Изпитваше непреодолим страх да не би и този път неговата омраза и студенина да прогонят любовта.
Усети, че бузите й са мокри. Не, положително не от сълзи. От мъглата ще да е. От мъглата, която обвиваше всичко наоколо и й създаваше тягостното чувство, че е сам-сама в света.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Шантал се питаше вече кой ли от двамата е по-изтощен — тя или конят. Лудата езда през Сенжерменския лес бе съсипала и двамата и когато чак късно следобед зърна в равнината пред себе си реката и кулите на Париж, вече се съмнявате, че ще има сили да се добере дотам.
Някъде към обяд заваля сняг. Пухкави снежинки се стопяваха върху наметката й, ала се забиваха като ледени иглици в незащитеното й лице, а и успяха да превърнат дълбоката кал по пътя в остри ледени ножове.
За щастие никой не обръщаше внимание на дребната фигурка върху препъващия се от умора кон, която в късните часове на деня влезе най-накрая в града заедно с група търговци. Градската стража се трупаше около накладения огън, всеки търсеше укритие от снега, който ставаше все по-силен.
През тези януарски дни в Париж се стичаше огромна върволица от хора — всеки, който намереше кола или можеше да язди кон, бързаше към столицата. Сякаш раждането на престолонаследника бе превърнало града в магнит, привличащ неотразимо всеки, който търсеше да се докосне до ликуването и разкоша на двора. Или поне до късче хляб, защото гладът в провинциите бе по-страшен от когато и да било досега.
Шантал не смееше да пришпорва повече жребеца. Животното се нуждаеше от топъл обор, от вода и зоб. Ще се погрижи да го повери в ръцете на сръчен слуга, който да го разтрие и почисти. Лудото препускане с непознатата ездачка, подгонена от страх пред собствения му господар, която не му бе дала и минутка отдих, би накарало всяко по-слабо животно да падне от изнемога. Затова всъщност Шантал се боеше да го пришпорва повече. Искаше да върне жребеца здрав и читав на собственика му, за да смекчи поне донякъде гнева на Жан-Пол д’Обри от тази нагла кражба. А може би и заради някои други неща, за които Шантал не желаеше да мисли в момента.