Първите факли и фенери около Пале Роял вече бяха запалени, когато Шантал почти се срина от седлото и поведе коня през една от страничните порти към двора на Отел дьо Мариво. Точно се чудеше как може да обясни на главния коняр присъствието на чуждия жребец, а и собствения си вид, когато я сепна необичайната суматоха във вътрешния двор. Една елегантна луксозна каляска, голяма кола за багаж и цял рояк прислужници се блъскаха в малкото пространство между двете коли.
Шантал спря на половин крачка, когато между всичките тези развеселени хора зърна една добре позната, валчеста фигура в черни кожени дрехи. Сега вече леден ужас измести първоначалната й надежда, че ще може да се промъкне незабелязано в цялата тази бъркотия. Ох, само това липсваше!
Не можеше да има грешка. Познаваше Гастон Мьоберж, старият оръженосец на баща си, откакто се помнеше. Това беше човекът, който отговаряше за сигурността на семейство дьо ла Шез, той я бе научил да си служи с нож при самоотбрана, той я бе качил за първи път на седлото, веднага щом проходи… О, Гастон тя можеше да върти на малкия си пръст, не той беше проблемът. Проблемът се наричаше граф дьо ла Шез, когото той придружаваше…
В този миг очите им се срещнаха. Оръженосецът смръщи чело, моментално пусна юздите на прекрасния впряг от черни коне и хукна към сянката на портата.
— Така-а, знаех си, че сте вие! — Той говореше приглушено, за да не привлича излишно внимание. — Май че е време негова светлост да види най-сетне какво се върши в дома му!… Някакъв мухльо за иконом, снаха, дето само припада, и дъщеря, дето не е тази, за която а представя… Ще ми изясните ли тая работа?
Гастон бе един от малцината, които безпогрешно можеха да различат двете близначки. А най-лесно ги разпознаваше на седлото. Сега обаче той беше сигурен, че прелестната графиня дьо Видан никога не би застанала пред него в някаква наметка на кочияш, смело хванала за юздите такъв страховит жребец. Сериз винаги яздеше кротки кобили, по-дребни, по-кротки коне и за нищо на света не би посмяла да се доближи до подобен дяволски жребец. Като едното нищо може да е и приплод от конюшните на Мариво, само дето са го съсипали от умора…
— Да ти изясня! Господи боже! Ще ми трябват дни, ако трябва да ти разкажа всичко! — избегна Шантал отговора. — По-добре ми кажи защо е тук баща ми? Как така изведнъж? Да тръгне посред зима, при тези пътища! Има ли глад по Лоара? Защо е дошъл? За жито ли?
Възрастният мъж само сви рамене и пое юздите от ръката на младата жена.
— У нас всичко сме си набавили, запаси има за цяла зима. Няма страшно. Май че майка ви е тази, която измисли това пътуване. А сега е най-добре да си влезете в къщи, ако не искате още нещо да ви се струпа на главата.
Шантал въздъхна примирено и потупа жребеца по шията.
— Значи и майка ми! В пълен състав… Ще се погрижиш ли за коня? Чудесно животно. Дано не му стане нещо. Надявам се да се съвземе. Не е мой.
Ако Гастон се изненада от това, че виконтеса дьо ла Шез е тръгнала с чужд кон, поне с нищо не го показа. Не беше нужен кой знае колко ум, за да се види, че Шантал има неприятности. Неприятности, които въпросите на досадния татко ей сегичка ще оправят.
Мислите на Шантал не се различаваха от разсъжденията на стария оръженосец на баща й. Как би могла, за бога, да обясни на родителите си какво става тук?! Има ли и най-малък шанс да продължи да разиграва и пред тях комедията с мнимата Сериз, след като толкова дълго време не са се виждали?
Не, разбира се! Беше невъзможно, дори и ако по чудо и двамата й родители изведнъж ослепееха…
Графиня дьо ла Шез беше съвсем различна от сестра си Диан дьо Мариво, а досега не се бе намерил човек, който да успее да излъже в нещо нейния съпруг.
Да може да се добере поне до стаята си, да си придаде малко по-приличен вид, преди да се появи пред очи те им!
Надеждата й се изпари в мига, в който пристъпи прага на будоара на Сериз, след като й се бе отдало да се промъкне незабелязана през западната врата. Будоарът обаче беше пълен с хора. Сред групата се открояваха впечатляващата гъвкава фигура на граф дьо ла Шез, до него бе съпругата му, графиня Ниниан. Диан дьо Мариво се бе проснала със страдалческо лице на мъченица в едно от големите кресла. До нея пък стоеше Жюли и сякаш се чудеше как да потъне в някоя цепнатинка на паркета. Всички очи се впериха едновременно в Шантал, сякаш тя се връщаше от оня свят.
— А-ах! Детето ми! О-ох!