С болезнен стон баронесата примижа и изгуби съзнание. Направи го невероятно елегантно, ала Ив дьо Мариво не можеше да понася нито красивата си балдъза нито нейните припадъци. Той отмина с нескрита досада драматичния й етюд и кимна на Жюли да й помогне.
— Погрижете се за мадам! А сега се обръщам към тебе, мило дете. Оказва се, че леля ти няма дори понятие къде си. Можеш ли да ми обясниш какво значи това?
Графинята усърдно вееше с ветрилото на сестра си. Жюли изхвръкна да донесе шишенцето с ароматични соли, така че Шантал се озова сама пред мятащия мълнии поглед на баща си. В средата на петдесетте, с атлетично телосложение и посребрени слепоочия, които само подчертаваха още по-силно гарвановочерната му коса, той имаше гордо мургаво лице с благороден орел в профил. Графът обичаше децата си, но в този миг Шантал би дала всичко само и само да избегне този разговор.
Дори и тя сега се разтрепери от погледа му. Как е могла и за секунда да допусне, че може да го заблуди? Тя неволно задържа дъха си, като че ли така можеше да спре времето, а заедно с това и въпросите, които щяха да последват.
— Нека да идем в съседната стая! — намеси се майка й и сякаш съвсем случайно сложи успокояващата си ръка на рамото на съпруга си. За един кратък миг очите им се срещнаха. Графът покри пръстите й със своите и кимна. Разбрал бе, че този разговор не бива да се води пред сестра й и Жюли.
— Както винаги, имате право, скъпа!
Шантал ги последва с отмалели колене. Но това не й попречи да забележи, че майка й беше в рокля по последната мода, а във високата й фризура бяха забодени фуркети с перли. Видът й по нищо не се различаваше от облеклото на дворцовите дами. Макар на пръв поглед Ниниан дьо Мариво да не бе толкова красива като сестра си, в държането й имаше особена грация и излъчване, които правеха по-малката сестра да изглежда до нея невзрачна и обикновена.
Шантал обичаше майка си и й се възхищаваше. Толкова беше тъгувала за нея! Но не днес, Господи! Само не точно сега!
Графиня дьо ла Шез приседна на едно канапе и потупа приканващо мястото до себе си. Чак след като графът зае място до нея, тя се обърна за първи път към дъщеря си:
— Седни, дете! Защо не махнеш от себе си тази грозна дреха? Не мога да си представя какво те е накарало да облечеш тези парцали…
Шантал пламна. Не смееше дори да мисли какво ли би казала майка й при вида на мъжките панталони и изпокъсаната риза, които наметката скриваше. Предостатъчен беше и подозрителният поглед на баща й към калните ботуши на Жан-Пол, които се подаваха под наметката и явно съвсем не и бяха по мярка.
— Нещо ми е студено — промълви Шантал и отмести поглед покрай родителите си, като че ли някъде там, сред нежните цветчета на копринения тапет бе скрит отговорът на всички загадки. — Съжалявам, че не бях в къщи, когато сте пристигнали. Надявам се, ще ми простите. Дано не съм ви разтревожила! Такова безпокойство…
— Безпокойство! Да пази господ!… — Гласът на граф дьо ла Шез проскърца от едва сдържан сарказъм. — Напротив! Приемаме като напълно нормално това, че от седмици нямаме вест от тебе, че се представяш за сестра си, че скиташ незнайно къде и се промъкват незнайно кога в дома си, предрешена като… Като нещо, което — меко казано — не се поддава на описание!
— Ив, моля ви! — На Ниниан дьо Мариво бяха необходими само две думички, за да прекъсне тази ядна реч която направо срази Шантал. Не си спомняше да е виж дала някога баща си вбесен… Тревогата го беше подлудила, само така можеше да се обясни този гневен изблик.
— Дължиш ни отговор, Шантал — подкани я меко графинята. — Къде е сестра ти? Какво си правила, за да ни се явиш в такъв вид? Какъв е този пошъл маскарад?!! Двете не сте вече деца, които се забавляват да объркват прислугата. Недоумявам как сестра ми е приела да участва в такъв водевил!…
Риданието, което прозвуча във въздишката на Шантал, накара родителите й да трепнат. Отдавна никой от тях не беше виждал Шантал толкова близо до плача.
— Леля Диан не знае нищо. — Мнимата Сериз полагаше огромни усилия да се овладее. Тя залитна и в последния момент се задържа за рамката на камината. За малко не се строполи в краката на родителите си. Всичко се завъртя около нея, дори не разбра, че баща й скочи и я задържа в прегръдките си. Гласът му се разнесе някъде отдалече:
— Дявол знае какво е правила, скъпа, но съм сигурен, че е останала без сили. Сега й трябва чаша греяно вино, топла баня и легло. Днес надали ще можем да научим нещо повече. Глупаво дете! Винаги съм я смятал за по-разумната от двете!…
Бащините думи долитаха до ушите на Шантал все по-тихо, все по-глухо. Той се взираше в бледото лице със спуснати клепачи, опряно на рамото му, и безпокойството му растеше. Това беше лице на млада жена, а не на невинно момиче. Сините кръгове под очите и горчивата гънка в ъглите на устата говореха за изтощение и болка. Какво се бе случило, та неукротимата, самоуверена Шантал се бе превърнала в една изтощена и изтормозена жена? За него имаше едно-едничко обяснение.