— Който и да е, ще го извикам на дуел! — изрече той в някакво прозрение. — Ще го убия!
— Обаче преди това ще изчакате да чуете какво ще ни каже тя, Ив дьо Мариво! — предупреди гласът на жена му.
Ала и тя не каза нищо срещу предположенията на графа. И за нея бе ясно, че невероятната промяна, която долавяше у дъщеря си, може да бъде предизвикана само от някой мъж. Дали най-сетне това гордо и независимо сърце беше намерило своя повелител? Един повелител, който го бе наранил…
Шантал чуваше гласовете, ала не вникваше в онова, което казваха. В този миг имаше само едно желание — да се отпусне в топлата закрила на бащиното рамо. Само дано тази моментна слабост й осигури малко време, за да измисли какво да разкаже на родителите си! Дано продължи още малко!…
А и съвсем не й беше трудно да се прави на изтощена до смърт. Бе капнала от умора, почти губеше съзнание. И знаеше с абсолютна сигурност, че тази изнемога няма нищо общо е отвличането, нито пък с прекараната бурна нощ. Всичко идваше от тъжната увереност, че за нея няма нито бъдеще, нито щастие. Бе играла и загубила.
Горчивото признание, че беше дарила любовта, честта и тялото си на човек, който не зачита този дар, я измъчваше много повече и изпиваше силата и жизнеността й.
— Не искаш да кажеш, предполагам, че повече от два месеца не си чула нищо за сестра си и нямаш представа къде скита?
— Моля ви, Ив! Необходимо ли е да крещите? Нали не искаме Диан да разбере? Този глупав комплот е достатъчно неприятен и без да се налага да даваме допълнителни обяснения.
— Доминик д’Обри! По дяволите! Защо не се е обърнала към нас, щом иска да се омъжи?! Можеш ли да ми кажеш?
— Защото умираше от страх, че ще се разкрещите точно както правите сега, уважаеми татко.
Шантал седеше в разкошното легло с балдахин на графиня дьо Видан, облегната на отрупаните с дантели възглавници, и похапваше от закуската, която Жюли й бе поднесла в леглото, преди обединените сили на граф дьо ла Шез и неговата мила съпруга да нахлуят и да завладеят спалнята.
Дванадесетте часа сън и солидната закуска бяха сторили своето. Сега положението й, макар и не просто, поне не й се виждаше тъй катастрофално, както вчера. Сега баща й ще се заеме да уреди поне нещата на Сериз. Шантал ще може най-сетне да свали от плещите си натрапената отговорност за тайнствената женитба на сестра си…
Бе описала на родителите си всички събития от деня на своето пристигане в Париж. Разбира се, без да обели ни дума за ролята на Жан-Пол д’Обри в тази фантастична история. За нейните родители такъв човек не съществуваше.
Объркана от неочакваното пристигане на своите роднини, Диан дьо Мариво изобщо не бе споменала, за щастие, за необяснимото изчезване на племенницата си от Пале Роял. Предполагаше навярно, че през това време Шантал е била с краля. А много добре знаеше, че родителите на Шантал биха възприели този факт по съвсем друг начин…
Тя призова отново на помощ своята вярна мигрена, която я връхлиташе всеки път, когато се налагаше да живее под един покрив със зет си, за да избегне всякакви неприятни теми. Още предишния ден баронесата се бе оттеглила в затъмнената си стая и тиранизираше всички, в това число и своята благодушна сестра, с обичайните си капризи, които започваха с шоколадови пастички и завършваха с истерични настоявания най-сетне да спрат джафкането на проклетото куче.
Шантал се надяваше, че поне засега никой няма да постави под съмнение собствената й версия за събитията. Успокои се, когато предишната вечер именно Жули й помогна да се съблече. Явно родителите й бяха толкова трогнати от романтичната история на Сериз, че оставиха без коментар съшитата с бели конци история на Шантал, че е взела наметката и ботушите от някакъв коняр, за да може да излезе. Разкъсвана между тревогата за хленчещата си сестра и изтощената си дъщеря, Ниниан дьо Мариво се бе съгласила да остави Жюли да се погрижи за момичето.
— Аз не крещя, госпожице! — скара се графът на дъщеря си, но не можа да не се поусмихне на острия й език. — Вярно е, че един толкова смел план би могла, според мене, да измислиш по-скоро ти, а не сестра ти. Но тя би трябвало да знае всъщност, че най-малко ние бихме възразили срещу един брак, който ще я направи щастлива.