— Така ли? Не сте ми казвали досега? За каква услуга става дума?
Шантал видя многозначителния поглед, който размениха родителите й, нито пък й убегна нежната руменина, която заля лицето на майка й, преди да отговори, без да я погледне в очите:
— О, това е дълга история. Ще ти я разкажа друг път. В момента имаме по-важни задачи. Изглежда че сестра ти се е забъркала в големи неприятности.
Шантал не посмя да добави: „Не само сестра ми“, което й беше на устните. Тя насочи цялото си внимание към подноса със закуската, като че това беше последната храна в живота й и вън вече я очакваше палачът.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Странноприемницата „Шарения петел“ на улица „Ла Ферониери“ бе прочута сред кралските мускетари не само с доброто си отлежало вино, но и с гиздавата златокоса стопанка, която и този следобед наливаше щедро на многобройните си посетители. Погледът й неспокойно се спираше на двете жени, които чакаха, за да говорят с нея. За по-възрастната беше сигурна, че ще е прислужница — личеше по грубата поизносена наметка, а и по острите очи на опитна жена, дето всичко вижда. По-младата беше също скромно облечена, но ясният поглед и гордата й стойка отдалеч издаваха благородната дама.
— И така — девойката повтори нетърпеливо въпроса си, — разбрахме, че мускетарят д’Обри наема стая при вас. Искам да говоря с него. Важно е.
Русокосата ханджийка сложи пълничките си ръце на хълбоците, при което налетите й гърди подскочиха. Пристегнатото черно елече сякаш едва удържаше пищния й бюст, а дълбоко изрязаното деколте на ленената риза бе ставало неведнъж причина ту един, ту друг от кралските мускетари да се препъне в собствената си шпага от много зяпане. Дори Шантал трябваше да положи усилие, за да откъсне погледа си от тази сочна, преливаща плът.
— Да, ама закъсняхте, хубавице! — поясни ханджийката с ново свиване на рамене, което имаше същия, та дори и още по-неотразим ефект. — Господинът си плати и напусна. Не е вече в „Шарения петел“. Отпразнува с приятелите си раздялата и замина на някъде. Нямам представа къде. Що не питате другарите му? Ей там онзи лейтенант е от техните. Говорете с него!
Преди Жюли да успее да спре господарката си, Шантал се запровира между нагъсто разположените маси и вече се усмихваше на въпросния лейтенант. Усмивка, която накара младия мъж да забърше капките вино от разкошните си руси мустаци и да я погледне с очи, които обявяваха недвусмислено, че няма нищо против да пофлиртува. Но когато чу въпроса, по лицето му мина сянка на разочарование.
— Ей, щастливец е този Доминик, госпожице! Не мога да не му го призная. Най-хубавите момичета все за него питат. Ама той вече не служи, отиде си у дома. Защо не благоволите да се задоволите с мене? Мога да бъда толкова галантен, че никога няма да съжалите, ако ми подарите сърцето си.
Шантал скрито въздъхна.
— Отиде си у дома? А къде с това? Не каза ли къде може да бъде намерен? Имам да му предам нещо спешно.
— Ами колкото и да ми е тежко да разочаровам такава хубавица, нищичко не мога да кажа. Добър другар беше, но не разправяше много-много за себе си… Почакайте де! Къде хукнахте? Направете ми компания за чаша вино!
Шантал не си даде труда дори да откаже. Дръпна ниско качулката над челото си и повлече Жюли навън.
Отново неуспех. Където и да потърсеше някаква следа от любимия на Сериз, тя тутакси се губеше. Като че ли преди няколко месеца господин д’Обри изведнъж се беше изпарил. А с него и собствената й сестра.
Нито Шантал, нито прислужницата й забелязаха високия мъж, който също излезе от кръчмата и тръгна след тях.
Останала без дъх, Жюли се опитваше да догонва сестрата на господарката си. Дълбоката отвесна бръчка между веждите на Шантал беше ясно предупреждение да не задава въпроси, а на Жюли толкова й се искаше да поговорят за това мистериозно изчезване на графиня дьо Видан…
Шантал трябваше да се примири с факта, че в момента бе невъзможно да напусне Париж. Задължения на Сериз в двореца, които тя покорно продължаваше да изпълнява, правеха извънредно труден всеки опит да разпитва за Доминик д’Обри, без да събуди подозрение. Не смееше дори да си спомни как се бе ухилил онзи любезен кралски лейтенант, от когото успя да изкопчи сведението за „Шарения петел“.
Тя вървеше бързо към Лувъра, без да обръща внимание на гъстата кал, която цапаше полите й. През последните няколко дни валеше непрекъснато — ту дъжд, ту сняг, и улиците на Париж се бяха превърнали в истински блата от тиня и мръсотии. Онези, които можеха да си го позволят, наемаха носилки, ала Шантал предпочиташе да върви въпреки отвратителното време. Бързият ход намаляваше донякъде непоносимото напрежение, което я съсипваше. А и това неприятно усещане, че те наблюдават, че те грози опасност!… Тя трескаво се огледа, но като че ли никой не й обръщаше особено внимание. Само продавачът на кестени се втурна да предлага с писклив глас овъглената си стока. Тя го избягна и зави надясно към Сена.