— Моите поздравления, мадам! Нужно ми беше време, за да прозра играта ви, но сега вече успях да схвана някои нещица. Виждам, че залагате на два коня, та който излезе по-добър…
Шантал се мъчеше да овладее проклетото си сърце, за да разбере какво иска да каже той… В какви ли безобразия ще я обвинява пак? Дали защото избяга тогава като истинска страхливка…
— Два коня? Какво искате да кажете? Ако…
— Спестете ми тази комедия, мадам! Известно ми е всичко за вашия флирт с братовчед ми! Той ви насочи какво да търсите у Негово високопреосвещенство, нали? Но вие и с него се подиграхте както с мен. Предполагам, вие сте причината той да остави гвардията и да напусне града, бягайки през глава от вас!
Шантал изтръпна. Охотата, с която Жан-Пол д’Обри бе готов да вижда винаги и неизменно всичко най-лошо в нея, я лиши от дар слово. Откъде знае за флирта на Сериз с мускетаря? От Монтале?… Внезапно си спомни за своето усещане, че е следена и наблюдавана. Той ли е бил? Естествено. Нали се бе зарекъл, че ще я следи на всяка стъпка.
— Оставете ме! — каза тя с прегракнал глас.
— Напразно се надявате, безсърдечна моя! — Жан-Пол пристъпи толкова близо до нея, че краката му настъпиха обшития с перли край на роклята й. — Бъдете уверена, че няма да ви оставя на мира нито за миг, преди да сте ми дали онова, което ми принадлежи. Подценявате търпението ми. Онзи, който е чакал повече от десет години, може да чака много дълго.
Близостта му я замайваше. Бяха станали твърде близки. Бяха достигнали до онази интимност, когато всяка зла дума вече наранява. Тя преживяваше заедно него дори терзанията му, като че бяха нейни. Изпитваше ведно с него омразата, отчаянието, безизходицата, гнева, които го изпълваха. Раната, която му бе нанесла можеше да се сравни само с оная, която той беше открил в душата й.
Съзнанието, че не е в състояние да му помогне, че няма право да му отговори дори я парализираше. Клетвата, която бе дала на сестра си, не може да бъде нарушена. Дори и ако трябва да заплати със собственото си сърце.
— Аз можех да ви обичам, мадам!… — изрече той беззвучно. — Но вие ми доказахте, че и в най-изкусителния на вид плод може да се крие гнила сърцевина. Би трябвало да ви благодаря, че ме предпазихте от огромна грешка!
Шантал се олюля. Тъмната фигура стори своя неизменно безупречен поклон и се изгуби от погледа й. Не бе предполагала, че нещастието й може да става все по-голямо… Няма ли предел за болката, която можем да понесем?
— Изглеждаш бледа, дете! Зле ли ти е? — Тя усети ръката на майка си. Ниниан дьо Мариво бе долетяла от другия край на залата, почувствала навярно каква голяма нужда има от нея детето й. — Какъв беше този мъж? Той ли ти каза нещо? Ела…
Разтреперана Шантал изви към нея невиждащи очи все още се бореше да си поеме дъх.
— Кой мъж, мамо? Не съм… Не съм говорила с никого.
Ниниан дьо Мариво не пожела да изобличи явната лъжа. Беше заета със собствените си мисли. Дали току-що не се бе натъкнала на загадката, за която все не намираше решение във всичко, разказано й от Шантал? Не беше ли това тайната, която дъщеря й грижливо пазеше, и майката не бе успяла да изкопчи и с най-умело задаваните въпроси?
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
На Жак-Бенин Босюе, строгия придворен изповедник на Нейно величество, Шантал би трябвало да благодари за това, че през следващите няколко седмици ухажването на краля се ограничи само до мълчаливо възхищение и галантни комплименти. Благочестивият мъж се бе осмелил да укори Людовик Френски за безпътния живот, който водеше.
Онези, които бяха станали свидетели на тази нечувана дързост, а между тях и неотразимата госпожица дьо Монтале, шепнеха, прикривайки устни с ръка, че отец Босюе посъветвал краля да се вгледа в собствената си съвест, да се откаже в бъдеще от онези плътски радости, които при обикновените хора биха били заклеймени като пороци, и да тачи благочестието и християнското смирение.
Скандалът, макар и предизвикан от духовник, продължаваше да бъде тема номер едно на всички разговори. Предполагаше се, че всъщност майката на краля стои зад това обществено порицание, тъй като леконравният живот на сина й се забиваше като трън в сърцето й. Разпуснатият морал в двора, разгулът на младите аристократи, тези шеметни празненства, нижещи едно след друго, възмущаваха Ана Австрийска до дън душа. Тя не можеше да сподели твърдата увереност на Луи, че отсега нататък той ще дава тон на всичко, което се върши във Франция.