Изрисуваните тъкани, позлатените ламперии, гоблените, килимите, картините и мебелите — целите от позлатено дърво или от масивно сребро — всичко това трябваше да оповести гордо на света за новите богатства на френския крал. Нестихващите възклицания и приглушеният шепот на придворните доставяха видимо удоволствие на Негово величество, който, изпаднал в отлично разположение на духа, просто се разтапяше от галантност към замаяната си съпруга. Изглежда че проповедта на абат Босюе даваше своите плодове.
Замаяна от великолепието, от шеметно високите тавани на залите, които превъзхождаха несравнимо по красота и елегантност стария Лувър, Шантал се приближи към един от високите сводести прозорци, откъдето се откриваше прекрасна гледка към градините на Тюйлери. Въпреки че сега в бледосиньото февруарско небе стърчаха само голи клони и нямаше никакви цветя, красотата на парка беше несъмнена. Липсваше само малко слънце и зеленина. Ох, как жадуваше Шантал да свършат най-сетне тези мрачни зимни месеци!
— Негово величество не харесва градините. Сега е възложил на мосю льо Нотр да ги преустрои. Не знаехте ли? Започват работа през пролетта…
Шантал притискаше трескаво ръка към гърдите си, за да не изхвръкне сърцето й. Или за да овладее уплахата си? Способността на Жан-Пол д’Обри да изниква ненадейно от нищото с някакви най-безобидни забележки на уста, можеше да се сравнява само със способността му да изчезва безшумно при подобни ситуации.
— Както винаги вие сте чудесно информиран, господине! — отвърна тя беззвучно и насочи цялото си внимание към фигурите на изкусно подрязания жив плет. — Благодаря ви, че ми го съобщавате. А сега, извинете ме, аз…
— Кралицата изобщо няма нужда сега от дамите си, мадам! Обзалагам се, че не се интересува дали в момента я съпровождат десет или двадесет от тях. Тя е изцяло погълната от това да боготвори съпруга си. Ще позволите ли да ви поканя на една малка разходка?
Той изобщо не даде възможност на Шантал да отклони поканата, без да предизвика нежелателното внимание на околните. Младата жена се опита да овладее нервността си и да запази фасадата на нехайна вежливост. Добре знаеше, че е загубена, ако той открие как неговото присъствие я прави неспособна и на една-едничка разумна мисъл.
— Както изглежда, междувременно сте свикнали отлично с двора — отбеляза тя хапливо, като сложи пръсти върху ръката му, както изискваше етикетът, и прихвана леко с другата си ръка полите на кадифената си рокля с цвят на канела.
— Имах честта да изпълня някои поръчки на мосю Колбер. — Отговорът му прозвуча самодоволно. — Пред вас стои един от високо ценените му сътрудници. Така че ако възнамерявате отново да ми напомните, че съм нежелан в този дворец, ще бъда принуден да ви разочаровам.
Шантал само отметна назад напудрената си глава и не пожела да отговори. Каквото и да кажеше, този човек ще успее да го преиначи и ще търси да види в него само най-лошото. Но думите му все пак представляваха известно обяснение за новия му семпъл костюм от най-фино фламандско сукно и за блестящите му нови ботуши.
Да, това поне облекчи донякъде гузната й съвест, че го бе оставила без ботуши, а също и без кон, в оня пущинак. Въпреки че бе раснала в абсолютна материална обезпеченост, Шантал имаше представа какво струват животът, дрехите и жилището в един град като Париж, който бе много повече от столица на Франция. Към този град бяха обърнати очите на цяла Европа.
Поиска й се да го попита къде отиват, но от устните й не можа да се откъсне нито звук. Имаше нужда от цялото си самообладание, за да продължи да крачи до него с небрежна елегантност и да игнорира любопитните погледи, които ги съпровождаха. С крайчеца на окото си зърна смаяното невестулче лице на госпожица дьо Монтале и разочарованието в лицето на граф дьо Роа. Не й бе спестена и срещата с мадам дьо Навай. Нямаше никакво съмнение, че ще бъде оповестено на целия дворец, че флиртът между барон дьо Гюиме и вдовицата на граф дьо Видан съвсем не е приключил… Достатъчно материал за поредната нервна криза на леля й.
Докато я водеше през един от вътрешните дворове към нейния апартамент, не размениха нито дума. Шантал бе благодарна на небето, че родителите й са настанени в Отел дьо Мариво и се появяват в двора само на официалните приеми. Шантал не смееше и да мисли какво би казала нейната майка за безцеремонния жест, с който Жан-Пол отпрати набързо Жюли. Но гневът поне развърза езика й:
— Държите се непристойно! — избухна тя, ала все още избягваше да срещне очите му. — Нямате право да се разпореждате с прислугата ми. Кажете онова, което имате да казвате и си вървете! Не желая да ви виждам повече!