— И както винаги, пак лъжете, мадам!
Червените петна избиха издайнически по страните й.
Фактът, че в този случай той наистина има право, съвсем не правеше нещата по-добри, нито пък допринесе за нейното спокойствие. Какво да стори? С жест на жалка безпомощност тя притисна чело с опакото на ръката си и сведе ресници. В това движение имаше толкова грация и трогателна женственост, че се видя как графът стисна зъби и мускулчетата на бузите му заиграха.
— Да! Лъжкиня и измамница! Хитра алчна вещица, това сте вие, мадам! Трябва да ви се признае обаче, че що се отнася до магиите на прелъстителка, нямате равна на себе си.
Зашеметена от тези обвинения, младата жена се опита да схване смисъла на злобния изблик. Тя отвори очи — в зелените чисти дълбини на този поглед се четеше безкраен смут.
— Какво искате да кажете? — промълви тя объркана. — Че ме мразите или че ме желаете? Не сте ли в състояние да вземете решение? Предполагам не очаквате да ви изразя съчувствие. Трябва да сте луд…
— Всъщност вие сте абсолютно права, така е. — Като че ли нищо не бе в състояние да разклати фасадата на безметежно спокойствие, което той излъчваше. Може би заради това Шантал изобщо не изпита страх, когато той пристъпи към нея. Чак златните пламъци в очите му й показаха, че се намира в непосредствена опасност. Но беше твърде късно да търси спасение. А може би съзнателно се поколеба…
— Луд съм! Луд съм за тебе! Да докосна тялото ти! Да те целувам, да се разтопя в тебе… Мъчех се да забравя, заех се с непосилни дела — не мога! Не мога да пропъдя проклетия образ от съзнанието си. Хвърлих се в продажните обятия на всякакви развратници, не помогна! Не мога да се отърва от тебе! Ала сега вече ще изкореня това зло!…
Дрезгавият задъхан глас я облъхваше като сух повей и й отнемаше дъха. Шантал стоеше като вцепенена, неспособна да помръдне, вперила очи в него.
— Все някога ще ми омръзнеш! — продължи Жан-Пол. — Все някога ще ти се наситя. Нима е казано, че трябва да стоя надалеч и да чакам ти да благоволиш да ми дадеш онова, което мога сам да си взема?
Някъде много, много далече гордостта й се възбунтува срещу тези възмутителни думи, но гордостта й бе безсилна да се бори срещу сърцето й, срещу тялото й, срещу копнежа й. Жан-Пол я презира… Но и той я желае… Не се ли крие именно в това искрица надежда за тях двамата?
Тя не оказа съпротива, когато той я притегли към себе си и сложи като печат на устните й една пламенна целувка. Защо да се бори срещу нещо, за което жадува не по-малко от него? Тя разтвори устни и се отпусна. Безсрамната безцеремонност, с която той сграбчи едновременно гърдите й и заоблените й хълбоци под надиплените поли я остави без дъх. Да, може да я мрази, но я желае. Той…
Откакто бе изпитала в ръцете на Жан-Пол екстаза на плътската любов й беше трудно да потиска собствените си страстни желания. Прекалено дълго бе пренебрегвала и душила гласа на пламенната си природа. Стремеше се, но не намери сили да овладее покълващото в нея желание. Мислеше единствено за ласките му, за ръцете му върху голата си кожа…
Смелите решения, които ковеше, когато помежду им лежеше половината град, се стопиха като мъглица на слънце, щом усети целувките му. Тя цяла трептеше под настойчивите му милувки. Ръцете му познаваха, изглежда, твърде добре тялото й, по-добре отколкото самата тя се познаваше.
— Колко си хубава! Великолепна! А ми се иска понякога да те удуша, само да ми паднеш в ръцете… — Той шепнеше в самите й устни, дългите му пръсти обхванаха шията й, заплашителни и жадни. — Подцених те, но знай, че втори път не ще направя тази грешка…
Ръцете му се плъзнаха към раменете й, заразвързваха шнуровете, които пристягаха златовезания й корсаж. Направи го бързо, с ловкост, която би направила чест на всеки джебчия. Шантал остана само по риза. С един замах той я вдигна от купчината дрехи, останали на пода, и я пренесе на широкото легло с балдахин, което заемаше едва ли не половината стая. Прозирната материя очертаваше стройните хълбоци и бедра и показваше издайнически щръкналите от желание розови зърна на гърдите й.
— Не прави така! — Устните му докоснаха нежно зъбите й. Шантал пак бе прехапала долната си устна, за да не изкрещи. — Ела, никой няма да ни безпокои… Защо се срамуваш от онова, което чувстваш? То е нещо естествено между мъж и жена…
Дълбок дрезгав стон се откъсна от гърлото й. Обезумяла от блаженство, когато той пое с устните си болезнено напрегнатото зърно на гърдата и. Заля я гореща вълна, удари я и я зашемети. Побиваха я ту студени тръпки, ту по тялото й отново се плисваше изгаряща лава… Шантал цяла трепереше, виеше се и се мяташе под изгарящото му желание. Чак когато очите им се срещнаха, той пусна гърдите й.