— Ето че е нужен късмет и истински заговор, за да успее човек да поговори насаме с вае, госпожо!
Шантал посегна към ръката на краля, която стоеше протегната, за да й помогне да стане. Беше силна ръка, с дълги тънки пръсти и един прекрасен искрящ рубин, в който тя сега съсредоточи цялото си внимание, за да не вдигне клепачи. Една ръка, която не пусна нейната, а я вдигна към устните на краля.
Вътрешният й глас я предупреди, че Луи Френски надали ще прояви готовност да слуша нейните увъртания. Тя усети коприненото докосване на модно подстриганата брадичка върху ръката си, а след това и по дланта си. Едно многозначително, едва ли не интимно докосване, което я накара да поруменее от смущение чак до корените на косите си.
Не се налагаше да пита защо са я довели по такъв тайнствен начин в този салон. Навярно това бе някой от частните кабинети на краля, защото пред вратата пазеха двама гвардейци. Целият таван беше изрисуван. Около образа на зората се виждаха рой весели нимфи, твърде пестеливо облечени, заели предизвикателни пози…
— Е, моя плаха красавице? Отпуснете се! Дарете ми вашата усмивка. Благодарен съм ви безкрайно, че този път наистина последвахте слугата ми. Пийнете глътка вино и елате да седнете до мен!
Тази последна покана хвърли Шантал в паника. Единственото място за сядане в стаята бе голямото легло, чиито златотъкани завеси бяха приканващо разтворени.
О, небеса! Буйният млад монарх вървеше направо към целта! Как да се измъкне от този дяволски водовъртеж? И искаше ли всъщност да се измъкне?!
Кралят собственоръчно напълни с вино висока венецианска чаша. Ръцете им се докоснаха отново, когато й я подаде. Шантал настръхна, ала по начин, съвсем различен от тръпката, която предизвикваше у нея Жан-Пол. С него тя цяла пламваше и единственото, от което се страхуваше, бе собствената й издайническа страст… Докато тук бе изпълнена само от боязън да не накърни сияйната гордост на суверена, който не би понесъл поражение. А още по-малко поражение от жена.
Тя отпи покорно глътка от тежкото вино и благодари на случайността, че е облечена е рокля, затворена до врата, семпла и строга, само с широка яка и маншети от златиста дантела. Такава рокля би спечелила одобрението на монсеньор Босюе… Сега тя оцени истински тази броня от тъмно кадифе, без да си дава сметка, че тъмният му цвят прави още по-прозрачен нежния алабастър на кожата й и хвърля в зелените й очи дълбоките мамещи сенки на лятна гора. Косите й, оставени без всякаква пудра, които Жюли бе вдигнала в пищна корона от къдри високо на тила й, блестяха с червени огньове. Шантал пак хапеше нервно устните си, а от това те бяха станали още по-сочни и по-алени.
За горещата кръв на краля не беше нужна друга покана. Той взе бокала от ръката на Шантал и хвана раменете й. Тъй като беше с половин глава по-висок, но носеше и обувки с високи токове, Негово величество трябваше да се наведе, за да целуне тези изкусителни устни.
В първия момент младата жена бе толкова смутена, че остана неподвижна и покорна. Целувката не бе неприятна. Луи знаеше какво се харесва на една жена, умееше да се покаже толкова галантен и ласкав, че Шантал се улови — полуслисана, полуувлечена — че чака да види какво ще стане. Дали и от неговата целувка ще се разрази онази вихрушка от задъхване, разтапяща слабост и страстно желание?
Не. Нямаше нищо такова. Тя регистрира финия парфюм с ирисова нотка, усети твърдите мускули под кадифето на разкошния жакет, както и факта, че устните му имат вкус на бургундското, което току-що бе пил. Нищо повече. Нищичко. Като опитен любовник кралят също долови, че Шантал не откликва на порива му.
— Сладка моя любов! Защо се съпротивлявате? Защо е този отпор? Тази отбрана?
Шантал само изохка и чак сега се осмели да срещне открито въпросителния поглед на краля. В очите й имаше толкова много съжаление, такава болка и самота, че ръцете му се дръпнаха като от само себе си, сякаш се бяха уболи в обвитите в кадифе рамене. Нейното „не“ изпълни стаята толкова категорично, като че тя наистина го бе изрекла, осмелявайки се да отблъсне първия мъж на Франция.
— Простете, сир, но… На сърцето си не мога да заповядвам. То вече не ми принадлежи…
Видя червените петна на гнева, които се появиха в този миг под разкошно фризираните му кестеняви коси, но кралят бързо се овладя. Той вдигна вежди и скръсти ръце на гърдите си.
— Как да разбирам това, мадам?
Шантал долови нараненото достойнство, което се опитваше да прикрие този въпрос. Независимо от цялата власт и целия блясък, пред нея стоеше всъщност само един двадесет и две годишен младеж, непрекъснато уверявайки едва ли не от целия свят, че притежава неограничена власт дори и над най-дребното камъче в кралството. И този млад мъж бе започнал да вярва във всемогъществото си. Да му го откаже една жена, която е ощастливил с благоволението си — това той просто не можеше да проумее.