— Аз съм най-покорна поданица на Ваше величество — промълви Шантал с усилие, но и с достойнство. — Готова съм да сторя всичко, което ми заповядате! Но вие надали ще пожелаете или ще заповядате да се покажа безчестна и невярна към човека, комуто съм дарила своята любов и преданост.
Тишината надвисна над тях като оголено острие. Шантал усети как по гърба й се стича студена пот. Но не сведе поглед. Изведнъж изчезна всяко колебание. В този безпаметен миг на прага на зараждащата се паника и на най-лоши предчувствия тя най-сетне намери себе си. Беше й ясно, че с току-що взетото решение залага всичко са една-единствена карта. Която и да бе дамата, която щеше да детронира Луиз дьо ла Валиер, беше сигурно, че тази дама няма да се казва Сериз дьо Дюка.
— Барон дьо Гюиме? — Кралят изрече името така рязко, като че го запрати към Шантал. Тя можа само да кимне. Онзи, който бе разпространил клюката, не беше сбъркал.
— Какво общо има тук, по дяволите, вашата чест? Вие сте вдовица и не сте обвързана! Не сте представяли пред нас молба да сключите нов брак.
— Сир, баронът не е пожелал да се жени за мене… — Шантал вирна брадичка и издържа упорито сърдития поглед на краля. — Ала това с нито не променя факта, че моето сърце му принадлежи. Аз съм дъщеря на благородник, сир, и моят баща ме е учил, че всяка човешка общност има своите строги правила. Кралят управлява с помощта на министрите си и на своята аристокрация. Всеки благородник е положил пред него васална клетва, която го задължава да защищава краля си. Да наруши тази клетва означава да се опозори. Не е по-различна и лоялността, която всяка жена дължи на мъжа, владееш сърцето й. Останалото е чисто предателство!
Преснета Богородице! Трябва да беше полудяла! Лудост е да държи на краля такива проповеди за чест и за вярност! Точно на него! Ала Шантал не се разкайваш за нито една думичка.
— Господин Колбер ни спомена, че барон Гюиме е незаменим. И все пак, мадам, ние се питаме, какво е направил, за да спечели вашата любов? — Кралят тръгна да се разхожда из малкия салон. — Не притежава абсолютно нищо… Не би ли било възможно да се предположи, че го привлича вашето огромно състояние? Че сте заслепена от един банален зестрогонец!
Шантал трябваше да прикрие усмивката си, толкова ясно пролича, че в тези думи говори само ревността на краля.
— Нашата връзка няма бъдеще, сир. — Шантал избра нещо средно между самата истина и дипломацията. — Моят баща също никога не би приел да се свържа с човек, чието семейство е участвало в злощастния бунт на Фрондата. Въпреки че барон Гюиме е бил тогава съвсем малък, сега трябва да отговаря за действията на хора, които са си отишли отдавна от този свят. Имотите му, името му и цялото му бъдеще са унищожени с едно драсване на перото на покойния кардинал, без той да има някаква вина, без да може да се защити.
— Фрондата?! Отново тази безумна история! Докога ще ме преследва този спомен? Искате да кажете, госпожо, че барон Гюиме е потомък на онова змийско гнездо, на което имам да благодаря за толкова години лишения?
Това беше грешка. Господи, каква грешка! Беше прекалила с великодушието на краля.
Шантал зачупи пръста, търсейки трескаво някакви други аргументи.
— Не е възможно да желаете синовете да плащат за греховете на своите бащи, сир! — В дълбокия мелодичен глас, досущ като на майка й, имаше затрогваща молба: — Не вярвам. Не и вие! Ваше величество не би могъл да бъде толкова несправедлив. Та не сте ли и вие изпълнен с благодарност за това, че скъпата ви майка, вдовстващата кралица, не ви вмени във вина злините, които и е причинил вашият баща? Синовете не са отговорни за действията на бащите…
— Вие сте твърде дръзка, мадам! — Най-сетне кралят проговори, след безкрайна пауза, по време на която Шантал се топеше от ужас с разтуптяно сърце. — Бих казал, безумно дръзка, за да си позволите да ми възразявате е подобни аргументи.
Той млъкна. Какво не би дала Шантал да притежаваше дарбата на леля си да изпада в несвяст при всяка неприятна, ситуация! Коленете й трепереха, призляваше й, ала гордостта не й позволяваше да прибегне към ефикасните припадъци на Диан дьо Мариво. Не и пред този млад човек, неин господар наистина, който обаче нямаше право да изисква от нея нещо повече от задълженията на предана и покорна поданица.
— От друга страна — кралят изведнъж се усмихна, — признаваме, че сме впечатлени… дълбоко впечатлени… Да бяхте мъж, от вас би излязъл отличен дипломат. Но жалко би било толкова красота и грация да се прахосат в някакъв си мъж! Възхищаваме ви се, графиньо! Ето ни пред вас, изпълнени със завист към кавалера, спечелил любовта ви!