Шантал се разкъсваше между безкрайно облекчение и дива надежда. Тя просто се хвърли в следващия въпрос:
— Означава ли това… Че не ще вмените във вина… Че вие прощавате на барона? Уверявам ви…
— Достатъчно, мадам! — Луи вдигна ръка и прекъсна пламенната й реч. — Не мислете, че нашето великодушие е безкрайно! Способни сме да завиждаме на някой мъж за нежните чувства, които изпитвате към него, а не и да го възнаградим за това! Ще помислим по този въпрос. Не бързайте! Рано е да решим…
Шантал си наложи да диша бавно. Ето, сега би пийнала от виното, което той й поднесе. Ала кралят бел оставил бокала твърде далеч от нея. Всъщност в момента той съвсем не изглеждаше в състояние да бъде галантен към когото и да било. Владееше се отлично, но пулсиращата жилка на слепоочието му предупреждаваше красноречиво.
— Сега можете да се оттеглите, графиньо! — Гласът му прозвуча студено и официално. — Не се нуждаем повече от вашите услуги. Извинена сте.
Шантал разбра скрития смисъл на последните думи макар и казани само според етикета.
— Ще ми позволи ли, Ваше величество, да се върна в дома на моите родители? От известно време не се чувствам добре и лекарите са на мнение, че ще е добре да се щадя…
Нищо в лицето на краля не трепна от тази вежлива лъжа.
— Освобождаваме ви от вашите задължения в двора, мадам. Получавате и нашето съгласие да дадете ръката си на човек по ваш избор. Нека това бъде нашия прощален дар за изключителната ви смелост. Съжаляваме, че губим вас и вашето приятелство. Бихте могли да бъдете перлата на нашия двор.
От една врата, прикрита в тапетите, изникна лакей. Навярно кралят го бе повикал с тайно позвъняване тя да забележи.
— Ще ви бъдат предадени необходимите документи. А сега, сбогом, мадам!
Преди да се привдигне от дълбокия си реверанс, Шантал бе останала вече сама в салона. Огледа се, струваше й се че сънува. Буйният огън в камината и разкошните свещници излъчваха топлина, сякаш бе лято. Една предразполагащо лято, в което лесно можеш да хвърлиш кадифената рокля и да потърсиш прохлада за голото си тяло сред копринените чаршафи. Изпитваше известна жалост към разгневения крал, който бе очаквал идилични мигове, а беше изправен пред спомена за кървави събития…
Той не беше човек, който ще прости лесно такъв неуспех. Както и Жан-Пол д’Обри не бе човек, който ще вземе за своя съпруга жена, която смята за крадла и развратница.
Шантал успя да предизвика и двамата по непростим начин. Трябва незабавно да напусне Лувъра, преди сплетните да плъзнат. Не смееше дори да мисли как ли ще раздуе нещата госпожица дьо Монтале.
Е, беше изпаднала в немилост и не можеше да стори нищо друго, освен да понесе с достойнство този неприятен факт. И все пак бе постигнала нещо невероятно. Сега нейната сестра разполагаше с позволението на краля да се омъжи за своя мускетар. В замяна на прокуждането й от двореца.
Дано само Сериз не я упрекне някога за това!
Шантал сви рамене, повдигна полите си и тръгна към вратата, която веднага се отвори пред нея. Ще се върне в къщи, на Лоара! Най-сетне. Там ще цери раните, които й нанесе безумното хрумване на Сериз.
Да, време е най-сетне да помисли за себе си. И сестра й, и Жан-Пол бяха достатъчно възрастни, за да водят сами своите битки. На нея и беше писнало от всичко това. Беше уморена. Изчерпана. И отчаяна.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
— Какво означава това?! Освободила си апартамента си в Лувъра?
Диан дьо Мариво грабна с две ръце снежнобялата пухкава топка на скута си и я остави на пода. Моментално избликна зъл лай.
Баронесата се взираше в племенницата си, която влезе и започна да сваля подплатената си с кожи наметка.
— По това време дворът отива на месата. Защо си тук?
Шантал разтриваше с пръсти слепоочията си.
— Защото вече не съм почетна дама на кралицата, лельо Диан. А сега позволете ми да си полегна. Имам ужасно главоболие, прилошава ми. И ще ви бъда много задължена, ако това злощастно животно…
— Шан… Ох, скъпа моя, колко е хубаво, че те виждам!
В последния миг графиня дьо ла Шез успя да преглътне обръщението, с което започна — не бе очаквала да завари тук сестра си Диан. За щастие миниатюрното кученце продължаваше да се жалва сърцераздирателно от грубите обноски на господарката си, та всъщност не можеше да се чуе нито дума.
— Дявол да го вземе! Човек не може да закуси в собствения си дом! Накарайте това отвратително животно да млъкне!