За бащата на Шантал не бе необходимо особено усилие, за да заглуши отчаяното джафкане на кученцето, а и разговора на дамите. Четирикракото първо се съобрази с тона на господаря. Подви опашка, спусна се към безупречно лъснатите ботуши и приклекна, просейки внимание. Разбира се, веднага получи наградата си — графът отдаде дължимото на своята любов към кучетата, като го погали зад ушите и след това най-безцеремонно го изнесе пред вратата на салона. След това господарят скръсти ръце пред гърдите си и изгледа дамите с вдигнати вежди и с такъв неподражаем израз на арогантност, та Шантал не се усъмни нито за миг, че би могъл спокойно да се мери дори с краля.
— Отказах се от почетната си длъжност при кралицата и се представих на Негово величество. Той ме освободи най-официално — обясни най-сетне Шантал. Тя подаде на баща си документите, които един лакей бе донесъл още сутринта, преди тя да напусне двореца. — Ето, кралят пише, че се отказва от правото си да вземе отношение по един бъдещ брак на мадам Сериз дьо Дюка. Нямат повече нужда от услугите й.
— Защо?
Шантал се намръщи, поколеба се дали да дава обяснения пред леля си. Но беше само въпрос на време клюката да стигне до ушите й. А и нямаше какво да губи.
— Защото задълженията ми не включват и леглото на Негово величество. Отказах да отговоря на неговото безспорно, добронамерено и галантно внимание. Аз не съм куртизанка! — Шантал говореше тихо, но съвършено отчетливо. Произнасяше ясно всяка дума.
— Това пък какво означава?! — Пискливият глас на баронесата напомни най-неочаквано за квиченето на нейното кученце. Поне истерията им бе една и съща, а и в тона имаше твърде много общо. — Ти говориш за нашия господар, Сериз! Нямаш ли капчица респект?!
На Шантал й беше дошло до гуша от извъртания и лъжи! Вдигна гневно ръце, но после ги отпусна и се зае да сгъва наметката си.
— Респект пред какво, скъпа леличко? Имам респект пред властта на краля и пред институцията, която той представлява. Но след като самият той си позволява да се държи само като един двадесет и две годишен прелъстител, който се сили да демонстрира мъжката си сила и да надзърта във всяко деколте, то и аз си позволявам да го третирам като всеки друг самозабравил се натрапник!
— О-о-ох!
Диан дьо Мариво затвори очи и се олюля театрално преди да се просне в несвяст на пода. Направи го обаче чак след като се увери, че нейният зет ще успее да я подхване, преди да се строполи на скъпия розов обюсонски килим. Ив дьо Мариво изпълни кавалерския си дълг, въпреки че гримасата, която направи на съпругата си, говореше, че, както винаги, разбира номера.
— Не можеш да се отнасяш така с леля си! — Графинята се втурна да вее на сестра си с прозирна дантелен, кърпа. Думите на Шантал за „самозабравилия се натрапник“ прозвучаха светотатствено и в нейните уши. — Смятам, че не съм те възпитавала така, госпожице!
— Успокойте се, мила! Не допускам тя да е говорила и на младия ни господар по такъв безобразен начин! — притече се на помощ на дъщеря си графът.
Той се наведе, вдигна баронесата и я постави като вързоп на един от високите столове около масата за закуска. Чак след като сам седна, разгъна листа и спря замислен поглед върху държавния печат, с който беше скрепен.
— Ако е бил ядосан, нямаше да подпише този документ. Тонът е по-скоро меланхолично примирен. Изглежда че нашата щерка го е пленила. Кажи си честно, дете мое, не те ли съблазниха поне за миг властта и влиянието, които би ти дала неговата любов? Ти щеше да си много по-подходяща за такова положение от плачливата и свита Ла Валиер, виждам я вече как ще завърши дните си в някой манастир с разбито сърце… Питам се само дали лудата ти сестра изобщо е разбрала каква услуга ти прави, като не се обажда толкова дълго.
— Ив! — ужасеният вик на майка й извика на устните на Шантал първата истинска усмивка от много време насам. — Какви са тези думи? Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че нашата двадесет и пет годишна дъщеря може да е малко саможива, но в никакъв случай не е глупава гъска! — настави съпругът й най-спокойно.
Шантал се обърна с гръб към родителите си. Тази тема беше опасно хлъзгава, а тя нямаше намерение да разкрива себе си и своите чувства повече от необходимото. Това само би застрашило и без това твърде крехкото равновесие в душата й.
— Точно така! Защото е много по-глупава от гъска! — намеси се Диан дьо Мариво. Тя дръпна грубо кърпичката от ръката на сестра си и се зае да попива някакви несъществуващи сълзи в ъгълчето на очите си. — Защото е неблагодарна, безсърдечна личност, която злоупотреби жестоко с всичките ми усилия! Пресвета Богородице! Колко я съветвах, какво не направих да и покажа блестящите предимства на едно такова уреждане…