— Какво уреждане? — Този път графиня дьо ла Шез зададе въпроса вместо дъщеря си.
— Как какво? Тя можеше да стане фаворитката на двора! Нима има по-подходяща за тази роля от една красива млада вдовица, която при това умее да върти краля на малкото си пръстче? Една интелигентна личност, задължена на кралицата-майка и достатъчно съобразителна, за да не остави да я оплетат в някакви глупави боричкания за власт, насочени срещу интересите на короната…
Шантал изкриви устни:
— Защо ми се струва, че цял свят се е съюзил, за да хвърли Сериз дьо Дюка в ръцете на Негово величество?
— Само на твоето глупаво протакане се дължи, че Негово величество избра Валиерката! С онзи неин овчи поглед и с щръкналите си гърди тя успя да те измести само защото ти тръгна да флиртуваш с онзи хубавец, мускетаря.
Шантал никога не бе допускала, че зад по-скоро мудната и ленива външност на Диан дьо Мариво се крие темпераментът на разярена търговка. Веднъж разперила платна, баронесата трудно можеше да бъде спряна.
— Доминик д’Обри! Какво представлява той — кръгла нула! Приятна муцунка и широки плещи — нищо друго! От разорено семейство, без пукнат грош, без влияние! На такъв човек не се дават аванси! Би трябвало да си ми благодарна, че не допускам да се хвърлиш на врата на някакъв си прост войник! Че се погрижих…
— Какво? Вие?! — Шантал разбра, че е на път да намери отговора на загадката. Тя впери очи в леля си и повтори:
— Какво сте предотвратили? Какво сте направили?
— Ами нищо особено! — Диан дьо Мариво наистина приличаше на сита котка, която се облизва, след като е излапала мишката. — Просто се погрижих той да си остане това, което е. Едно нищожество! Мускетар и нищо друго!
— Само ако можех да разбера какво иска да каже вашата любезна и красива сестра, можех и аз да си съставя някакво мнение — обърна се граф дьо ла Шез към съпругата си. — Тези брътвежи започват да ме отегчават.
Но Шантал знаеше, че най-после държи края на нишката, която щеше да я изведе от лабиринта. В ушите й отново прозвучаха думите на Жан-Пол: „Възможно ли е да сте забравили, мадам, че сте била една от онези придворни дами? Че сте придружавали баронеса дьо Мариво и ви е било възложено от кралицата-майка да донесете онези документи от писалището на Негови високопреосвещенство…“
Естествено! Каквото и да се е случило тогава във Венсан, леля Диан положително го знаеше! Като довереница на Ана Австрийска тя ще е много по-добре информирана от Сериз. Как не се сети досега?!
— Документите на кардинала! — извика Шантал и видя как леля й само високомерно кимна. — Книжата, които Сериз е донесла от писалището на кардинала? Тя ги е дала на вас?…
Диан дьо Мариво беше видимо доволна — виж ти как всички изведнъж насочиха вниманието си към нея! Накарала бе дори ужасния си зет да млъкне!
— Тогава наистина се учудих, че ти не хвърли поне от любопитство един поглед на онези документи. Нямам нищо против дискретността, ала когато е прекалена, тя си е чиста глупост! Виж, такива скрупули аз нямам. Прегледах най-внимателно документите, които кралицата получи от кардинала. Знаеш, че тя няма тайни от мене, защото знае, че никога няма да я подведа. Но каква щеше да е ползата да се разрови онази отдавна забравена история на семейство д’Обри? Греховете на Негово високопреосвещенство бяха толкова много, че един повече или по-малко надали би променил сметките му със страшния съд.
— Значи е вярно? Значи не Максимилиан д’Обри, а бащата на Доминик е бил свързан с Фрондата? — Нямаше начин, трябваше да зададе този въпрос, дори и ако той отприщеше цяла лавина. Шантал гледаше леля си с широко отворени очи.
— О! Нито единият, нито другият! — Леля й някак изведнъж изгуби охота да говори, очите на графа, изпълнени със заплаха, се бяха спрели тежко върху лицето й. Този човек от край време умееше да я вледени от ужас, само като я погледнеше… — Кардиналът бил хвърлил око на имотите на д’Обри, защото граничели е неговите. И тъй като граф дьо Рокай отказал да продаде онази гора и заявил това твърде категорично, кардинал Мазарини се зарекъл да си отмъсти. Какво му струвало да прибави в списъка на кралските врагове и името д’Обри? Това всичкото го има в писмата на Мазарини. Не виждам само защо той се разкая за това преди смъртта си. Кралицата-майка му даде дума сама да изпълни волята му и да възстанови правдата. Но виждате ли, тя беше толкова развълнувана от онези трагични последни мигове на Негово високопреосвещенство, че не запомни всички имена, които спомена той…